Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Ловките движения водеха Франсиско към хълма; главата му беше изправена, гледаше нагоре. Видя я на вратата на хижата и спря. Тя не можеше да различи израза на лицето му. Остана неподвижен за дълго, с лице, вдигнато към нея. После продължи.
Тя почувства — сякаш го беше очаквала, — че това е сцена от нейното детство. Той идваше към нея, без да тича, движеше се нагоре с някаква победоносна, уверена готовност. Не, помисли си тя, това не беше тяхното детство, а бъдещето — такова, каквото можеше да го види тогава, в дните, когато го чакаше така, както се чака освобождаването от затвор. Беше като мигновено видение за утрин, която можеха да достигнат, ако мечтите й за живота бяха осъществени, ако и двамата бяха поели по пътя, по който тя беше толкова сигурна, че върви. Скована от удивление, тя стоеше и го гледаше, преживявайки момента не в името на настоящето, а като знак на почит към миналото им.
Когато той се приближи достатъчно и тя можеше да различи лицето му, видя израза на онази лъчиста веселост, която минава отвъд тържеството и известява великата невинност на човек, който си е заслужил правото да бъде с леко сърце. Той се усмихваше и си подсвиркваше някаква мелодия, която изглеждаше сякаш тече редом с дългия, гладък и възходящ полет на стъпките му.
Мелодията й се струваше далечно позната, тя усети, че е много подходяща за момента, и все пак й се стори, че в нея има нещо странно, нещо важно, само че не можеше да мисли за това в момента.
— Здрасти, Плужек!
— Здрасти, Фриско!
Тя знаеше — заради начина, по който я гледаше, заради бързото притваряне на очите, заради мигновеното изправяне на главата назад, заради лекото отпускане на устните му — в полуусмивка, полуизраз на безпомощност, сетне заради внезапната сила на ръцете му, когато я грабна, — че това е неволно, че не е възнамерявал да го прави, и че е неустоимо и е правилно и за двама им. Отчаяната ярост, с която я държеше, болезненият натиск на устните му върху нейните, ликуващото отстъпление на тялото му при допира на нейното не бяха форма на удоволствието от момента — знаеше, че никакъв физически глад не може да доведе един мъж до тук — знаеше, че е именно онова, което никога не беше чула от него, най-великото обяснение в любов, което човек може да направи. Независимо какво беше направил, за да разруши живота си — това все още беше Франсиско д’Анкония, в чието легло тя беше толкова горда да открие мястото си; независимо от това какви предателства беше срещнала в света — нейният възглед за живота беше истински и някаква неразрушима част от него беше останала у Франсиско. И в отговор нейното тяло отговаряше на неговото, ръцете и устните й го държаха, признаваха желанието й, изповядаха признанието, което винаги му беше давала и което винаги щеше да дава.
Сетне изминалите години се върнаха рязко в ума й, с пробождащата болка на знанието, че колкото по-велика е личността му, толкова по-ужасна е вината му, щом я разрушава. Тя се откъсна от него, поклати глава и каза в отговор и на двама им:
— Не.
Той стоеше и я гледаше, обезоръжен и усмихнат.
— Още не. Все още имаш много да ми прощаваш. Но сега вече мога да ти кажа всичко.
Тя никога не беше чувала тази ниска, останала без дъх нотка на безпомощност в гласа му. Той се бореше да си върне самоконтрола, в усмивката му имаше почти извинение — извинение на дете, което се моли за снизходителност, но имаше и веселостта на възрастен, заявление през смях, че не се налага да крие тази борба, тъй като се бори с щастието, а не с болката.
Тя се отдръпна от него, почувства, че емоцията я е изхвърлила преди собствената й съвест и сега въпросите я настигаха и се мъчеха да си пробият път под формата на думи.
— Дагни, мъчението, през което премина тук през последния месец… Отговори ми възможно най-честно… мислила ли си, че можеше да го понесеш преди дванайсет години?
— Не — отговори тя. Той се усмихна. — Защо ме питаш?
— За да откупя обратно дванайсет години от живота си, за които не искам да съжалявам.
— Какво искаш да кажеш? И… — въпросите й я настигнаха — какво знаеш за мъчението ми тук?
— Дагни, не започваш ли да прозираш, че аз бих могъл да знам всичко за него?
— Как… Франсиско! Какво си свиркаше, когато се изкачваше по хълма?
— А, така ли? Не знам.
— Беше петият концерт на Ричард Хали, нали?
— О… — той се сепна, сетне се усмихна на самия себе си и отговори сериозно: — Ще ти кажа по-късно.