Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Госпожица Темпъл си спомни смаяно думите на граф Д’Орканч, че щяла да падне плячка на собственото си желание!
Ръката й се стрелна напред и тя грабна картата. Преди госпожица Вандаариф да успее да направи нещо, освен да заекне от объркване, картата беше обратно в зелената чанта.
— Виждате ли? — извика грубо госпожица Темпъл. — Противоестествената наука — изпитването на чужди преживявания…
Госпожица Вандаариф кимна безмълвно, вдигна очи и впери поглед в чантата.
— Какво… как е възможно?
— Смятат да използват влиянието ви, да ви прелъстят, както са прелъстили този човек, Роже Баскомб…
Госпожица Вандаариф нетърпеливо тръсна глава.
— Не те… стъклото… стъклото!
— Е, Лидия — изкиска се госпожа Марчмур от другия край на масата, в гласа й имаше облекчение и задоволство, — не се ли изплаши от това, което видя?
Госпожица Вандаариф въздъхна, очите й блестяха; въздишка на опиянение и радост.
— Малко, но всъщност изобщо не ме е грижа какво видях, а само какво почувствах…
— Не е ли изумително? — изсъска госпожа Марчмур, забравила предишните си тревоги.
— Господи, така е! Това е най-прелестното нещо! Бях в ръцете му, не — бях ръцете му, гладът му… как я опипваше… — Тя се обърна към госпожица Темпъл. — Опипваше вас!
— Но не, не — започна госпожица Темпъл и млъкна, като видя, че госпожа Марчмур й се усмихва ослепително като фар. — Има друга — с тази жена! И с вашия принц! Много по-интимна, уверявам ви…
Госпожица Вандаариф алчно я прекъсна:
— Дайте да я видя! У вас ли е? Трябва, трябва да има много такива, искам да видя тази още веднъж! Искам да ги видя всичките!
Госпожица Темпъл бе принудена да се дръпне от протегнатите ръце на госпожица Вандаариф.
— Не ви ли е грижа? — попита я. — Тази жена, тук, с вашия годеник!
— Защо да ме е грижа? Той не значи нищо за мен — отговори госпожица Вандаариф и махна с ръка към другия край на масата. — Тя не значи нищо за мен! Но усещането, потъването в такова преживяване…
Беше пияна. Беше объркана, разглезена и сега дърпаше ръката на госпожица Темпъл като уличен гамен, който се опитва да й отмъкне чантата.
— Овладейте се! — изсъска тя, отстъпи три бързи крачки назад и вдигна револвера. И изведнъж осъзна, че когато човек използва оръжието като остен, за да накара другите да направят нещо, е най-добре да е готов да го използва (и в дъното на ума си знаеше, че именно такива неща правят хората като Чан професионалисти, че има неща, които трябва да се учат и запомнят, като например заплашването на хора с оръжие). И че ако не е готов, както в момента самата тя осъзнаваше, че не е готова да стреля по госпожица Вандаариф, силата на оръжието изчезва като пламъка на духната свещ. Госпожица Вандаариф бе прекалено разсеяна, за да разбира нещо, освен странно настойчивия си глад. Госпожа Марчмур обаче бе видяла всичко. Госпожица Темпъл обърна револвера към усмихнатото й лице.
— Не мърдайте!
Госпожа Марчмур отново се изкиска.
— Ще ме застреляте ли? Тук, в оживения хотел? Властите ще ви заловят. Ще идете в затвора и ще ви обесят — ще се погрижим за това.
— Може би. Но вие ще умрете преди мен.
— Бедната госпожица Темпъл — въпреки цялата ви дързост вие все още не разбирате нищо.
Госпожица Темпъл изсумтя. Нямаше представа защо госпожа Марчмур си позволява да каже подобно нещо и затова намери убежище в предизвикателното презрение.