Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да се махаме вече оттук — рече мистър Уелър. — Хубаво е да се играе с хилки и пернати топчици, ама не когато вие сте топката, а двама адвокати — хилките: тогаз играта става прекалено разпалена, за да е приятна. Хайде да си отиваме, сър. Ако искате да ви олекне на душата, като ударите някого, да излезем на двора и си го изкарайте на мене; ама доста солено ще ви излезе, ако речете да си го изкарате тука.
И без всякакви церемонии мистър Уелър помъкна господаря си надолу по стълбите, след туй през двора, а когато го заведе здрав и читав до Корнхил, той се отдръпна назад, готов да го следва накъдето той пожелае.
Мистър Пикуик вървеше разсеяно, прекоси улицата срещу Маншън Хаус и отправи стъпките си към Чийпсайд. Сам започна да се чуди накъде се бяха отправили, когато господарят му се обърна и рече:
— Сам, веднага ще ида при мистър Пъркър.
— Точно там трябваше да идете още снощи, сър — отвърна мистър Уелър.
— Наистина, наистина, Сам — рече мистър Пикуик.
— Истина е, разбира се — рече мистър Уелър.
— Добре, добре, Сам — отвърна мистър Пикуик. Отиваме там незабавно, само че съм тъй потресен, та бих искал най-напред да пия чаша топъл грог. Но къде, Сам?
Познанията на мистър Уелър за Лондон бяха широки и своеобразни. Той отвърна, без и най-малко да се замисли:
— Втората уличка надясно, сър, предпоследната къща на същата страна; седнете в сепарето до първата камина, щото няма крак по средата на масата като при другите и е по-удобно.
Мистър Пикуик изпълни заръката на прислужника си най-точно и след като кимна на Сам да го следва, влезе в посочената му пивница, гдето топла вода и бренди бидоха мигом поставени пред него, а на мистър Уелър, седнал на почтително разстояние, но на същата маса със своя господар, донесоха половинка портер.
Заведението беше съвсем скромно и, изглежда, особено много се посещаваше от кочияши на дилижанси, защото доста джентълмени, явно принадлежащи към тази хуманна професия, пиеха и пушеха в разните сепарета. Между всички тях особено се открояваше един пълен, червенолик възстар човек, седнал на отсрещната маса, и той привлече вниманието на мистър Пикуик. Пълният човек пушеше най-ожесточено, но изпуснеше ли половин дузина кълба дим, изваждаше лулата от устата си и се заглеждаше най-напред в мистър Уелър, след това в мистър Пикуик. След това скриваше с пръстената чаша — размер четвъртинка — толкова от лицето си, колкото позволяваше обемът на чашата, а после пак поглеждаше към Сам и мистър Пикуик. После пак ще изпусне половин дузина кълба дим, по видимому дълбоко замислен, и отново ще погледне към тях. Най-накрая той вдигна краката си на скамейката, облегна гръб о стената и захвана без прекъсване едновременно да изпуска кълба дим и да ги зяпа през пушека, сякаш бе твърдо решил да ги изучи най-подробно.
Отначало мистър Уелър не забеляза играта на пълния човек, но постепенно, виждайки мистър Пикуик доста често да надзърта нататък, започна да хвърля погледи в същата посока, после засени очи с ръка, сякаш бе разпознал обекта на тяхното внимание и искаше да се увери в неговата самоличност. Скоро съмненията му се разсеяха, защото пълният човек изхвърли гъст облак дим от лулата си, подаде се напълно изпод широките шалове, увити около гърлото му, и с хриплив глас, който сякаш идваше от стомаха му, бавно изговори следните думи:
— Я гледай, Сами!
— Кой е този човек, Сам? — запита мистър Пикуик.
— Я гледай, просто не ми се вярва, сър — отвърна Сам с изумен поглед. — Това е старият.
— Старият? — рече мистър Пикуик. — Как тъй „старият“?
— Баща ми, сър — отговори мистър Уелър. — Как си, древни мой? — И с тази изява на синовна любов мистър Уелър се отдръпна, за да стори място на пейката до себе си за пълния човек, тръгнал с лула в уста и чаша в ръка да го поздрави.
— Я гледай ти, Сами! Става две години и повечко, откакто не съм те видял.
— Май повечко, дядка — отвърна синът. — Как е мащехата?
— Виж к’во ще ти кажа, Сами — рече мистър Уелър старши, придобил много тържествен вид. — По цял свят е нямало по-добра вдовица от таз моя втора госпожа. Сладък човек беше тя, Сами, само туй мога да кажа сега за нея: беше такава една страшно мила вдовичка и много е жалко, че взе, та си смени положението. Кат ми е вече жена, инаква стана, Сами.
— Така ли? — запита мистър Уелър младши.
По-възрастният мистър Уелър поклати глава и отговори с въздишка:
— Направих го прибързано, Сами; направих го прибързано. Вземай пример от баща си, момчето ми, и бъди нащрек с вдовиците през целия си живот, Сами, още по-нащрек, ако са кръчмарки.