Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Когато отвърна, че това е любимият му път, Кленъм усети как ръката й, облегната на неговата, потрепва и розите се разлюляват.
— Ще ми позволите ли да ви дам една, мистър Кленъм? Набрах ги на излизане от градината. Всъщност набрах ги нарочно за вас, защото бях почти сигурна, че ще ви срещна. Мистър Дойс пристигна преди повече от час и ни каза, че идвате насам.
Неговата ръка също трепна, когато поемаше розите от нея, и той й поблагодари. Стигнали бяха до алея, оградена от двете страни с дървета. Дали поеха по нея, защото тя поиска, или пък той поведе, не е от значение. Той никога не разбра как стана.
— Тук е много тъжно — забеляза Кленъм, — но и много приятно в този час. Като преминем през тази дълбока сянка, със светлината, която ни очаква в дъното, стигаме до ферибота и до вилата по най-хубавия път, нали?
С простичката си градинска шапка и с леката си лятна рокля, с гъстата кафява коса около лицето и с прелестните кафяви очи, вперени в него за миг с поглед, в който уважението към него и доверието в него бяха замъглени от тиха жалост към него, тя бе тъй прекрасна, щото изведнаж стана ясно колко благоприятно бе за спокойствието на душата му — или пък неблагоприятно, той така и не успя да определи, — че бе взел онова твърдо решение, за което прекалено често си мислеше.
Тя прекъсна мълчанието, като запита дали той знае, че баща й замислял ново пътешествие в чужбина. Той отвърна, че е чул за подобно нещо. Тя наруши настъпилото отново мълчание, за да допълни с известно колебание, че баща й вече се бил отказал от това намерение.
При тези думи той си каза направо „те ще се женят“.
— Мистър Кленъм — подхвана тя, обзета от още по-стеснително колебание, а гласът й беше толкова тих, че той сведе глава, за да я чува — много бих искала да ви се доверя, ако сте така любезен да ме изслушате. Много отдавна ми се искаше да ви направя едно признание, защото — защото чувствувах какъв добър приятел сте ни вече.
— Аз мога да изпитвам само гордост от това! Моля, доверете ми се. Моля, имайте вяра в мен!
— За миг не бих се поколебала да ви се доверя — отговори тя, като повдигна искрените си очи към него. — Струва ми се, че бих го сторила много по-отдавна, ако знаех как. Но аз дори сега не зная как.
— Мистър Гауън — каза Артър Кленъм — има основание да се чувствува много щастлив. Бог да благослови съпругата му и него!
Тя се разплака, когато се опита да му благодари. Той я успокои, взе ръката й, както я бе сложила с треперещите рози върху неговото рамо, пое останалите в нея рози и я поднесе към устните си. В този миг му се стори, че за пръв път завинаги прогонва умиращата надежда, която бе проблясквала в ничието сърце, за да го оболява и тревожи; и от този миг нататък той се превърна, в собствените си очи по отношение на тази и на всички останали подобни надежди и намерения, в един възрастен човек, който е приключил с тази страна на живота.
Той сложи розите във вътрешния джоб на сакото си и двамата повървяха известно време бавно и мълчаливо под сенчестите дървеса. После я запита, а гласът му прозвуча весело и добродушно, има ли да му каже още нещо като на човек много по-възрастен от нея, неин приятел и приятел на баща й; има ли някаква тайна, която би искала да му довери, някаква услуга, която да й окаже, някакво малко допълнение към нейното щастие, с което би го зарадвала, ако знае, че е по силите му да го осъществи?
Тя се канеше да отговори, когато изведнаж бе обзета от някаква малка скрита скръб или симпатия — какво ли би могло да бъде? — и каза, избухвайки отново в сълзи:
— О, мистър Кленъм! Добричък, великодушен мистър Кленъм, моля ви, кажете, че не ми се сърдите!
— Аз — да ви се сърдя? — прошепна Кленъм. — Мое мило момиче! Аз да ви се сърдя? Не!
Тя сключи двете си ръце върху неговото рамо, погледна го доверчиво в очите, изрече няколко припрени думи в смисъл, че му благодаряла от все сърце (както и беше, ако сърцето е източникът на искреността) и постепенно се успокои от утешителните думи, които той й казваше, докато вървяха бавно и почти безмълвно под тъмнеещите дървеса.
— А сега, Мини Гауън — най-сетне се обади усмихнато Кленъм, — няма ли да поискате нещо от мен?
— О! За много неща бих искала да ви помоля.
— Това е добре! Така се и надявах; не съм разочарован.
— Знаете как ме обичат у дома и как аз обичам дома си. Вие може и да не го вярвате, мили мистър Кленъм — тя заговори много развълнувано, — като виждате как го напускам по своя воля и желание, но аз наистина много го обичам!