Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Все още готов дори и след тази несполука да се бори за неблагодарницата и да не я оставя без надежди, в случай че доброто у нея надвие тъмната страна на характера й, мистър Мийгълс в продължение на шест последователни дни публикува в сутрешните вестници едно дискретно обявление, в което се казваше, че ако една определена млада личност, която неотдавна е напуснала дома си, би желала по всяко време да се обади на неговия адрес в Туикнъм, всичко ще си бъде, както е било преди, и няма да й се отправят никакви упреци. Неочакваните последствия от това обявление разкриха за пръв път на удивения мистър Мийгълс, че стотици младежи, изглежда, напускаха домовете си, без да размислят, и то всеки ден; защото тълпи от млади хора се мъкнеха в Туикнъм и като виждаха, че ги приемат без ентусиазъм, обикновено поискваха компенсация във форма на пари за пътните разноски дотам и обратно. Но тези не бяха единствените неканени клиенти, привлечени от обявлението. Пристигаха потоци от просителни писма. Авторите им, изглежда, непрестанно дебнеха да докопат и най-малката въдичка, на която да закачат писмо, и пишеха да съобщят, че след като са прочели обявлението, решили да поискат различни суми — от десет шилинга до петдесет лири; не защото знаели нещо за младата личност, но защото чувствували, че като се раздели с тези суми, човекът, дал обявлението, ще облекчи съвестта си. Няколко шарлатани също се възползуваха от възможността да влязат в кореспонденция с мистър Мийгълс; като например, за да го уведомят, че един приятел им бил обърнал внимание върху обявлението и те искали да му обещаят, че чуят ли каквото и да било за младата личност, веднага ще му съобщят, а пък междувременно, ако бил склонен да ги удостои със средствата, необходими за довършването на известен съвсем нов вид помпа, за цялото човечество щели да последват най-благополучни резултати.
При това общо обезкуражаване мистър Мийгълс и семейството му бяха започнали с неохота да се примиряват с мисълта, че Тетикоръм няма да се върне, когато новата и дейна фирма Дойс и Кленъм в качеството си на частни лица се запъти през една събота да прекара във вилата до понеделника. По-старшият съдружник взе дилижанса, а по-младият пое с бастуна си.
Кротък летен залез го озаряваше, когато вече наближаваше края на своята разходка и поемаше към ливадите край реката. Изпълваше го онова чувство на спокойствие, на освобождаване от тежестта на грижите, каквото събужда полската тишина в душата на градския жител. Всичко наоколо му беше красиво и ведро. Пищните корони на дърветата, сочната трева, изпъстрена с диви цветя, малките зелени островчета в реката, гъстите тръстики, водните лилии, разлюлени от течението, далечните гласове от лодките, донесени мелодично по водната повърхност, и вечерният въздух, всичко излъчваше покой. В подскачането на рибите, в гмуркането на греблото, в чуруликането на птиците, които още не се бяха прибрали за сън, или в далечното пролайване на някое куче, в измучаването на някоя крава — във всички тези звуци владееше спокойствие, което сякаш го обгръщаше с всеки сладък дъх, който изпълваше благоуханния въздух. Дългите червени и златни ивици по небето и величествената следа от залязващото слънце, всичко това беше божествено спокойно. И над далечните виолетови върхове на дърветата, и върху зелените грамади наоколо, по които бавно пропълзяваха сенките, цареше същото затишие. Между истинския пейзаж и отражението му във водата не се усещаше разлика; и двете бяха еднакво спокойни и ясни и макар натежали с чудната загадка на живота и смъртта, успокояваха и пълнеха с надежда притихналото сърце на пътника, защото бяха нежно и прелестно красиви.
Кленъм бе поспрял, не за пръв път, откакто бе тръгнал, за да се огледа и да остави видяното да потъне в душата му, тъй както сенките, когато ги наблюдаваше, сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко във водата. Той тъкмо поемаше отново своя път, когато на пътеката пред себе си забеляза някаква фигура, която преди бе помислил за сянка, хвърлена от нощта.
Това беше Мини, и то сама. В ръката си държеше рози и както изглежда, беше се спряла, щом го бе съзряла, за да го дочака. Лицето й бе извърнато към него и тя като че идваше от противоположната посока. В държането й имаше нещо трепетно, каквото Кленъм не бе забелязвал преди; и колкото повече я приближаваше, толкова по-уверен беше, че е дошла тук нарочно, за да му говори.
Тя му подаде ръка и каза:
— Учудвате се, че ме срещате тук, нали? Но вечерта е тъй красива, че аз се отдалечих повече, отколкото възнамерявах отначало. Предположих, че ще ви срещна и това ме успокои. Вие винаги идвате по този път, нали?