Войната на Калибан

— Тези получовеци, които сте направили — те не са ви слуги. Не можете да ги контролирате — заяви Авасарала. — Жул-Пиер Мао ви е продал куп празни обещания. Знам защо си го скрил от мен и мисля, че си шибан идиот да го направиш, но да оставим това настрани. Сега то е без значение. Само не натискай шибания спусък. Разбираш ли какво ти казвам? Недей. Иначе ще бъдеш лично отговорен за най-смъртоносната грешка в човешката история, а аз съм на един кораб с шибания Джим Холдън, така че летвата не е ниска.

Целият запис продължаваше близо половин час. Към него бяха приложени кадрите от камерите на „Росинант“ с гратисчията. Една петнайсетминутна лекция на Пракс трябваше да бъде изтрита, защото този път, когато стигна до момента, че ще превърнат дъщеря му в протомолекулен войник, той избухна в неконтролируеми ридания. Авасарала направи каквото ѝ беше по силите да резюмира информацията, но не бе сигурна дали е схванала правилно детайлите. Мина ѝ през ума да потърси помощ от Майкъл-Джон, но реши да не го прави. По-добре тази работа да си остане в семейството.

Изпрати съобщението. Ако познаваше добре Еринрайт, той нямаше да ѝ отговори веднага. Щеше да обмисля нещата час-два, да претегля казаното от нея, и след като я остави да се пържи малко, щеше да ѝ отговори.

Авасарала се надяваше той да действа разумно. Трябваше да действа разумно.

Имаше нужда от сън. Усещаше как умората гризе ума ѝ, забавя мисленето ѝ, но дори когато си легна, отдихът ѝ се струваше далечен като дома. Като Арджун. Тя се зачуди дали да не запише съобщение за него, но така щеше да се почувства още по-самотна. След час се надигна и тръгна по коридорите. Тялото ѝ казваше, че е полунощ или още по-късно, и в активността на борда — музиката, ехтяща от работилницата, разговорът на висок глас между Холдън и Алекс за поддръжката на електронните системи, и дори Праксидики, седящ сам в каюткомпанията и похапващ хидропонни резенчета от кутия — имаше някакво сюрреалистично усещане.