Войната на Калибан

— Това е част от чара ѝ — изтъкна Боби.

Пилотът се изкиска и се чу леко сърбане, докато пиеше нещо.

— Може досега да не съм разбирал добре политиката — каза той. След няколко секунди добави: — Харесваш ли я?

— Да.

— Може ли да попитам защо?

— Вълнуват ни едни и същи неща — отговори Боби и замислената нотка в гласа ѝ накара Авасарала да се почувства неудобно, че подслушва. Тя прочисти гърло и влезе в каюткомпанията.

— Къде е Холдън? — попита.

— Вероятно спи — отвърна пилотът. — По корабното време сега е около два през нощта.

— Аха — рече Авасарала. За нея беше средата на следобеда. Това щеше да е малко неудобно. В момента сякаш всичко в живота ѝ се въртеше около забавянето, чакането, докато съобщенията прекосят необятната чернота на вакуума. Но поне можеше да се подготви. — Искам да се срещна с всички на борда веднага щом станат — добави тя. — Боби, пак ще имаш нужда от официалното си облекло.

На марсианката ѝ трябваха само няколко секунди, за да разбере.

— Ще им покажеш чудовището — каза тя.

— А после ще седим и ще си приказваме, докато не разберем какво точно знаят на този кораб. То е успяло да притесни лошите достатъчно, за да пратят своите момчета да ги убият.

— А, като стана дума за това — намеси се пилотът, — онези разрушители са намалили ускорението, но засега не обръщат назад.

— Няма значение — махна с ръка Авасарала. — Всички знаят, че съм на кораба. Никой няма да стреля по него.

На сутринта по тукашно време, или в ранната вечер по субективното време на Авасарала, екипажът се събра отново. Вместо да носи в каюткомпанията целия боен скафандър, Боби бе копирала записа и го беше дала на Наоми. Членовете на екипажа бяха ведри и добре отпочинали, с изключение на пилота, който бе стоял до прекалено късно, за да си говори с Боби, и ботаника, който изглеждаше хронично изтощен.

— Не би трябвало да показвам това на никого — поде Авасарала, вперила многозначителен поглед в Холдън. — Но точно сега, на този кораб, мисля, че трябва да свалим картите на масата. И съм готова да го направя първа. Това е атаката на Ганимед. Съществото, което е сложило началото на всичко. Наоми?

Наоми пусна записа. Боби извърна глава и се втренчи в стената. Авасарала също не гледаше, вниманието ѝ бе насочено към лицата на другите. Изучаваше ги, докато касапницата се разиграваше зад нея, и научаваше малко повече за хората, с които си имаше работа. Механикът Еймъс гледаше с хладнокръвието на професионален убиец. Това не бе никаква изненада. Отначало Холдън, Наоми и Алекс бяха ужасени и тя видя как жената и пилотът изпадат в нещо като шок. В очите на Алекс имаше сълзи. Холдън, от друга страна, се сви в себе си. Раменете му се напрегнаха, в очите му заблестя сдържана ярост, а устните му се стиснаха. Интересно. Боби плачеше открито, обърнала гръб на екрана, а лицето ѝ бе скръбно като на погребение. Или като на помен. Само Праксидики — всички други го наричаха Пракс — изглеждаше едва ли не щастлив. Когато в края на записа чудовището избухна, той плесна с ръце и изквича от удоволствие.