Господарят на войната

— Какво ще правим, господарю? — попита ме Ийчърн.

— Отиваме си у дома, Ийчърн — казах аз, — у дома.

А под „дома“ имах пред вид Силурия. Нямаше какво да правим тук. Бяхме само единадесет, и се съмнявах, че имахме някакъв шанс да стигнем до Сеграмор, чиито войски бяха толкова далеч на изток. Освен това Сеграмор нямаше нужда от нашата помощ, за да се погрижи за себе си. Мордред сигурно се бе справил лесно с малкия гарнизон на Дун Карик, но щеше да му е значително по-трудно да вземе главата на нумидиеца. Освен това не можех да се надявам да намеря Исса, ако изобщо беше жив, така че нямаше какво друго да правим освен да се приберем вкъщи и да се отдадем на безсилния си гняв. Трудно ми е да опиша онзи бяс, който бе обзел сърцето ми. Най-отдолу бе студената омраза към Мордред, но това бе безсилна и причиняваща болка омраза, защото знаех, че не мога нищо да направя за да отмъстя за тези хора, които бяха мои хора. Имах чувството, че съм ги изоставил и предал. Чувствах вина, омраза, съжаление и болезнена тъга.

Оставих един копиеносец на пост пред портата, а с останалите замъкнахме всички тела в замъка. Искаше ми се да ги изгорим, но нямаше достатъчно дърва на хълма, а нямахме време да съборим сламения покрив на замъка върху труповете, така че се задоволихме да ги подредим в редица, после аз се помолих на Митра да ми даде възможност достойно да отмъстя за тези хора.

— По-добре да претърсим селото — казах аз на Ийчърн, след като свърших молитвата, но времето ни бе изтекло. В онзи ден Боговете ни бяха изоставили.

Човекът на пост пред портата не си бе отварял очите на четири. Не мога да го виня. Никой от нас не бе на себе си тогава на онзи хълм, и часовоят сигурно бе гледал към потъналия в кръв двор, вместо да наблюдава портата, така че видял конниците твърде късно. Чух го да крещи, но докато изтичам извън замъка, часовоят вече бе мъртъв и един конник с тъмна ризница вадеше копието си от тялото му.

— Хванете го! — викнах аз и хукнах към конника. Очаквах, че той ще обърне коня и ще избяга, но той заряза копието си и насочи коня към нас, а зад него веднага се появиха още конници.

— Прегрупирай се! — викнах аз и моите вече девет копиеносци се струпаха около мен, за да направят малък кръг от щитове, макар че повечето от нас бяха без щитове — бяхме ги захвърлили, докато влачехме мъртвите към замъка. Някои от нас нямаха даже копия. Аз извадих Хюелбейн, но знаех, че нямаме никаква надежда, защото на хълма вече имаше повече от двадесет конника и още идваха по склона. Сигурно са чакали скрити в гората зад селото, очаквайки вероятно завръщането на Исса. Аз самият бях правил така в Беноик. Избивахме франките в някой отдалечен преден пост, после чакахме в засада, и сега бях влязъл в същия капан.