Господарят на войната

Аз не отговарях и след малко на него му омръзна да ме предизвиква и си тръгна като сечеше магарешки бодили с Хюелбейн.

— Може би Сеграмор ще убие Мордред — пошепна ми Сенсъм.

— Моля се за това.

— Там е отишъл Мордред, сигурен съм. Той дойде тук, изпрати Амхар в Дун Карик и после замина на изток.

— Колко души има Сеграмор?

— Двеста.

— Не са много — разочаровах се аз.

— А може да дойде Артур? — предположи Сенсъм.

— Вече трябва да е разбрал, че Мордред се е върнал — казах аз, — но той не може да мине през Гуент, защото Мюриг не иска да го пусне, а това означава, че ще трябва да прекара хората си по море. Много се съмнявам, че ще предприеме подобна стъпка.

— Защо?

— Защото Мордред е законният крал, епископе, а Артур, колкото и да го мрази, не отрича правата му. Никога няма да престъпи клетвата си пред Утър.

— Няма ли да се опита да те спаси?

— Как? — попитах аз. — Щом тия хора видят Артур да се приближава, ще ни отрежат гърлата и на двамата.

— Господ да ни е на помощ — помоли се Сенсъм. — Иисус, Мария и Светците да ни пазят.

— Предпочитам да се помоля на Митра — казах аз.

— Езичник! — изсъска Сенсъм, но не се опита да прекъсне молитвата ми.

Денят напредваше. Беше изключително красив пролетен ден, но за мен бе по-горчив от жлъчка. Знаех, че главата ми ще бъде хвърлена на купчината, издигната на върха на Каер Кадарн, но това на ми причиняваше такава мъка, каквато пораждаше съзнанието, че не успях да опазя живота на хората си. Бях вкарал копиеносците си в капан, видях ги как умират, бях се провалил. Ако в Отвъдния свят ме посрещнеха с укор, щях да съм си го заслужил, но знаех, че щяха да ме приемат с радост, а това само ме караше да се чувствам още по-виновен. И все пак перспективата да отида в Отвъдния свят бе утеха. Имах приятели там, и две дъщери, и когато мъченията свършеха, а душата ми се слееше със сянката си, щях да изпитам щастието от срещата със скъпи хора. Виждах, че Сенсъм не намираше утеха в своята религия. През целия ден се вайка, мрънка, плака и руга, но нищо не постигна с тоя шум. Можехме само да чакаме още една нощ и още един гладен ден.

Мордред се върна късно следобед на втория ден. Пристигна от изток, начело на дълга колона копиеносци, които високо поздравяваха воините на Амхар. Група конници придружаваше краля, а сред тях бе и едноръкият Лохолт. Признавам, че се изплаших като го видях. Някои от хората на Мордред носеха вързопи, и аз предположих, че в тях имаше отсечени глави, и се оказах прав, но главите бяха далеч по-малко отколкото се боях, че ще бъдат. Към почернелия от мухи куп бяха добавени тридесет или четиридесет нови глави. Но нито една от тях като че ли не бе на чернокож. Предположих, че Мордред бе изненадал и изклал някой от патрулите на Сеграмор, но не бе постигнал основната си цел. Сеграмор бе свободен — все пак някаква утеха. Сеграмор бе чудесен приятел и ужасен враг. Артур би бил добър враг, защото винаги бе склонен да прости, но Сеграмор бе безмилостен. Нумидиецът би преследвал врага си до края на света.