Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Отведоха ме в Каер Кадарн, и щом стигнахме там ме хвърлиха в една колиба. Не беше колибата, в която преди толкова години затворихме Гуинивиър, а много по-малка с ниска врата, през която трябваше да пропълзя, подпомаган от ботушите и дръжките на копията на моите врагове. Залитайки влязох навътре в сенките на колибата и открих още един затворник — човек от Дурновария, чието лице бе зачервено от плач. В първия момент той не можа да ме познае без брада, после зина от удивление.
— Дерфел!
— Епископе — казах аз изтощено, защото това бе Сенсъм, и сега и двамата бяхме затворници на Мордред.
— Това е грешка! — настояваше Сенсъм. — Аз не трябва да съм тук!
— Кажи го на тях — посъветвах го аз, посочвайки с брадичка пазачите пред колибата, — не на мен.
— Нищо не съм направил. Само служих на Арганте! И виж как ме възнаграждават!
— Млъкни — казах аз.
— О, сладки Иисусе! — той падна на колене, разпери ръце и впери поглед в паяжините по сламения покрив над главата си. — Изпрати ангел за мен! Прибери ме в твоите сладки обятия.
— Ти ще млъкнеш ли? — озъбих му се аз, но той продължи да се моли и да рони сълзи, докато аз навъсено гледах към мокрия връх на Каер Кадарн, където беше издигнат куп от отрязани глави. Там бяха главите и на моите хора, и десетки други, донесени от цяла Думнония. Най-отгоре върху купа бе поставен стол, покрит със светлосин плат — тронът на Мордред. Жени и деца, семействата на кралските копиеносци, гледаха зловещия куп, после дойдоха да надничат през ниската врата на нашата колиба и да се подиграват на орязаната ми брада.
— Къде е Мордред? — попитах аз Сенсъм.
— Откъде мога да знам аз? — отвърна той, прекъсвайки молитвата си.
— Какво знаеш тогава? — продължих да питам. Той се примъкна отново до пейката. Беше ми направил една малко услуга като бе развързал въжето на китките ми, но свободата не ми донесе кой знае каква утеха, защото виждах поне шестима копиеносци да пазят колибата, а не се съмнявах, че има и други, които не можех да видя. Един от охраната просто седеше с лице към отворения вход на колибата, държеше копие и ме молеше да се опитам да пропълзя през ниската врата и така да му дам възможност да ме промуши. Нямах никакъв шанс да ги надвия.
— Какво знаеш? — отново попитах Сенсъм.
— Кралят се върна преди две нощи — отвърна той, — със стотици мъже.
— Колко?
Той вдигна рамене.
— Триста? Четиристотин? Не можах да ги преброя, бяха толкова много. Убиха Исса в Дурновария.
Затворих очи и казах молитва за Исса и за семейството му.
— Тебе кога те арестуваха? — продължих да разпитвам Сенсъм.
— Вчера — отговори той възмутен. — И то за нищо! Приветствах го с добре дошъл у дома! Не знаех, че е жив, но се зарадвах, че го виждам. Изказах радостта си! А те взеха, че ме арестуваха!
— Защо решиха да те арестуват?
— Арганте твърди, че съм писал писма на Мюриг, но това не може да бъде вярно! Аз не умея да пиша писма. Ти знаеш това.
— Но твоите чиновници могат, епископе.
Сенсъм си придаде възмутен вид.
— И защо ми е притрябвало на мен да разговарям с Мюриг?
— Защото си заговорничил с него да му предадеш трона, Сенсъм — казах аз, — и недей да отричаш. Говорих с него преди две седмици.
— Аз не съм му писал — нацупено настоя той.
Повярвах му, защото Сенсъм винаги е бил прекалено хитър, та да оставя заговорите си на хартия, но не се съмнявах, че е изпращал вестоносци. И някой от тези вестоносци, или пък служител в двора на Мюриг, го бе предал на Арганте, която без съмнение се стремеше да сложи ръка на натрупаните златни съкровища на Сенсъм.
— Каквото и да ти се случи, заслужил си си го — казах му аз. — Заговорничиш срещу всеки крал, проявил доброта към теб.
— Винаги съм искал само най-доброто за моята родина и за Христос!
— Червясала крастава жаба си ти — плюх аз на пода. — Винаги си искал само власт.
Той направи кръстния знак и се втренчи в мен с ненавист.
— Фергал е виновен за всичко — изсъска той.
— Защо пък той?
— Защото той иска да стане ковчежник!
— Искаш да кажеш, да стане богат като теб?
— Като мен ли? — ококори се Сенсъм уж изненадан. — Аз? Богат? В името на Бога, ако съм слагал нещо на страна, то е било по малко и то само за кралството, ако някога потрябва! Бях благоразумен, Дерфел, благоразумен.