Господарят на войната

Измъкнахме ризниците си от лодката. Аз не бях взел най-хубавите си доспехи, а само един стар, но удобен нагръдник и очукан шлем. Нарамих щита си, взех си копието и тръгнах след Талиезин навътре в сушата.

— Знаете ли къде сме, господарю? — попита ме Ийчърн.

— Достатъчно близо — отговорих му аз. В дъжда пред нас се мержелееше хълмист хребет. — Ще вървим на юг от онези хълмове и ще стигнем до Дун Карик.

— Искате ли да развея знамето, господарю? — попита Ийчърн. Вместо моя флаг със звездата, бяхме взели знамето на Гуидър, на което мечката на Артур стоеше редом до дракона на Думнония. Реших, че засега ще носим щандарта загърнат. Едно знаме, развято при вятър само създава проблеми пък и единадесет копиеносци тръгнали под огромен флаг биха изглеждали по-скоро смешно, отколкото внушително, така че реших да почакаме докато хората на Исса се присъединят към моя малък отряд и тогава щяхме да развеем знамето на дългата му дръжка.

Намерихме пътека сред дюните и тръгнахме през гора от ниски тръни и лески към едно малко селце с шест колиби. Щом ни видяха хората хукнаха да бягат и в селцето остана само една стара жена, която бе твърде прегърбена и саката, за да може да върви бързо. Тя се смъкна на земята и предизвикателно ни заплю щом приближихме.

— Нищо няма да намерите тук — дрезгаво заяви тя, — нямаме нищо освен купчини тор. Тор и глад, господарю, това е всичко, което можете да вземете от нас.

Аз клекнах край нея.

— Ние нищо не искаме — обясних и аз, — само новини.

— Новини ли? — самата дума като че ли й се стори странна.

— Знаеш ли кой е вашият крал? — попитах я внимателно аз.

— Утър, господарю — отвърна тя. — Голям мъж е той, господарю. Като Бог!

Ясно беше, че няма да научим нищо ново в това селце, или поне нищо смислено, така че продължихме пътя си, като спирахме само за да хапнем от хляба и сушеното месо, което носехме в кожените си торби. Бях в собствената си страна, а имах странното чувство, че вървя по вража земя. Сгълчах се, задето отдавах прекалено голямо значение на неясните предупреждения на Талиезин, но продължавах да се придържам към скритите горски пътеки, а когато падна нощта, поведох малкия си отряд през една букова гора към хълмовете, където можехме да зърнем други копиеносци. Никого не видяхме, но далеч на юг лъчите на умиращото слънце, проврели се през облаците, докосваха Хълма при Инис Уидрин, който грееше зелен и светъл.

Не палихме огън. Спахме под буковите дървета, а на сутринта се събудихме измръзнали и вкочанени. Тръгнахме на изток, отново придържайки се под клоните на голите дървета, а под нас, сред влажните тежки ниви, мъже оряха и оставяха след себе си прави бразди, жените засяваха, а дечица тичаха и пищяха, за да прогонват птиците да не кълват скъпоценните зрънца.

— И аз правех това в Ирландия — обади се Ийчърн. — Половината от детството ми мина в крещене по птиците.