Господарят на войната

— Добре — кимна той, полюлявайки се в такт с движението на лодката. Вятърът развяваше дългата му черна коса и пълнеше платното ни, което плющеше с разръфаните си краища; бръснеше и ниско над вълните, обираше разпенените им върхове и ги изсипваше в лодката, макар да си мисля, че повече вода влизаше в лодката не над планшира, а през цепнатините между дъските. Моите копиеносци изгребваха водата с всички сили.

— Но според мен Мордред е още жив — продължи Талиезин без да забелязва усилената работа в средата на лодката, — и новината за предстоящата му смърт е уловка. Но не мога да се закълна, че е така. Понякога погрешно приемаме страховете си за предсказания. Но в съня ми Мерлин и думите му не бяха плод на моето въображение.

Аз отново пипнах дръжката на Хюелбейн. Винаги съм си мислел, че споменаването на Мерлин би ми вдъхнало увереност, но спокойните думи на Талиезин бяха смразяващи.

— Сънувах, че Мерлин е в гъста гора — продължи Талиезин с отмерения си глас, — и не може да излезе от нея; всъщност щом пред него се откриеше пътека, някое дърво изпъшкваше и се преместваше като огромно живо същество, за да му затвори пътя. Сънят ми казва, че Мерлин е в беда. Аз говорих с него в съня си, но той не можеше да ме чуе. Според мен това означава, че никой не може да стигне до него. Ако изпратим хора да го търсят, те няма да успеят да го намерят и дори може да умрат. Но той иска помощ, това го знам със сигурност, защото именно той ми изпрати съня.

— Къде е тази гора? — попитах аз.

Менестрелът ме погледна с тъмните си дълбоко разположени очи.

— Може изобщо да не е гора, лорд. Сънищата са като песните. Задачата им не е да представят точно изображение на света, а някаква идея за него. Гората, според мен, означава, че Мерлин е затворен някъде.

— От Нимю ли — попитах аз, защото не можех да си представя някой друг да посмее да предизвика друида.

Талиезин кимна.

— Мисля, че тя е неговият тъмничар. Тя иска неговата сила, а когато я получи ще я използва, за да наложи своята мечта за Британия.

Трудно ми беше дори да мисля за Мерлин и Нимю. Години наред живяхме без тях и в резултат границите на нашия свят бяха придобили ясни и твърди очертания. Бяхме свързани със съществуването на Мордред, с амбициите на Мюриг и с надеждите на Артур, но не и с мъгливите, неясни и несигурни представи от сънищата на Мерлин.

— Но мечтата на Нимю е същата като на Мерлин — изтъкнах аз.

— Не, лорд — тихо каза Талиезин, — не е.

— Тя иска, каквото и той иска — настоях отново, — да се върнат Боговете!

— Но Мерлин даде Екскалибур на Артур — припомни ми Талиезин. — Не разбирате ли, че с този подарък той даде част от силата си на Артур? Дълго се чудих защо, тъй като Мерлин така и не пожела да ми обясни, но сега си мисля, че разбирам. Мерлин е знаел, че ако Боговете се провалят, тогава Артур би могъл да успее. И Артур наистина успя, но неговата победа при Минид Бадън не е пълна. Тя задържа Британския остров в ръцете на бритите, но не разгроми християните, а това е поражение за старите Богове. Нимю, лорд, никога не би приела тази половинчата победа. За Нимю нещата стоят така — или Боговете, или нищо. Тя не се интересува какви ужасии ще връхлетят Британия, когато Боговете се завърнат и повалят нейните врагове, и за да постигне това, лорд, тя иска Ескалибур. Иска да събере всяка капка сила, та когато отново запали огньовете да не остави на Боговете никаква възможност за избор и да ги накара да се върнат.