Господарят на войната

— Хората са наплашени — казах аз на Ийчърн.

— Чули са, че Мордред умира — отвърна той и плю, — и се страхуват от онова, което ще последва, но би трябвало да са щастливи, че това копеле умира.

Когато Мордред бе дете, Ийчърн беше един от неговите телохранители и оттогава ирландският копиеносец дълбоко намрази краля. Аз харесвах Ийчърн. Не беше умен, но беше упорит, предан и твърд в битка.

— Смятат, че ще има война, господарю — каза той.

Прецапахме потока под Дун Карик, заобиколихме къщите и стигнахме до стръмната пътека, която водеше към палисадата, като обикаляше малкия хълм. Всичко бе много тихо. Дори кучета не се виждаха по улиците на селото, а което бе по-тревожно, не се виждаха и копиеносци на стража при палисадата.

— Исса не е тук — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. Отсъствието на Исса само по себе си не бе нещо необикновено, защото той прекарваше голяма част от времето си в други краища на Думнония, но се съмнявах, че щеше да остави Дун Карик без охрана. Хвърлих поглед към селото — всички врати бяха здраво залостени. Над нито една къща не се извиваше дим, дори над ковачницата.

— Няма кучета на хълма — каза Ийчърн със зловещ глас. Обикновено около замъка на Дун Карик имаше цяла глутница кучета и досега някое от тях трябваше да се е затичало към нас да ни посрещне. Но вместо кучета имаше шумни гарвани, накацали по покрива на замъка, а други крещяха откъм палисадата. Една от големите птици излетя от там с някакво дълго червено парче, увиснало в клюна й.

Всички мълчахме докато се качвахме нагоре по хълма. Тишината бе първият знак за преживян ужас, после гарваните, а на средата на пътя доловихме и киселосладката воня на смърт, която те сграбчва за гърлото. Тази миризма, по-силно от тишината и по-красноречиво от гарваните, ни предупреди какво ни очакваше зад отворената врата. Очакваше ни смъртта, само смъртта. Дун Карик се бе превърнал в дом на смъртта. Тела на мъже и жени бяха пръснати навсякъде, купища мъртви имаше и вътре в замъка. Общо четиридесет и шест тела и всичките обезглавени. Земята бе подгизнала от кръв. Замъкът бе разграбен, всяка кошница и всеки сандък бяха преобърнати, а конюшните бяха празни. Дори кучетата бяха избити, макар че поне не бяха обезглавени. Единствените живи същества бяха котките и гарваните и всички избягаха от нас.

Вървях сред този ужас зашеметен. Едва след няколко секунди си дадох сметка, че сред мъртвите има само десет трупа на млади мъже. Трябва да бяха от гарнизона оставен от Исса, а останалите мъртви бяха от семействата на неговите хора. Пирлиг беше там, горкият Пирлиг, който остана в Дун Карик, защото знаеше, че не може да се мери с Талиезин, а сега лежеше мъртъв, бялата му дреха бе напоена с кръв, а нежните му ръце на музикант бяха с дълбоки нарези, очевидно се бе опитвал да се брани от ударите на меча. Исса не беше сред труповете, нито жена му Скарач, защото сред тази човешка леш нямаше млади жени, нямаше и деца. Тези млади жени и деца вероятно бяха отведени за да си поиграят с тях или да ги заробят, а останалите хора, бебетата и стражата бяха избити, и после главите им са били отрязани за трофеи. Клането трябва да бе станало скоро, защото нито един от труповете не бе почнал да се подува или да се разлага. По кръвта лазеха мухи, но в отворените рани, оставени от копията и мечовете, още нямаше червеи.