Господарят на войната

— Копеле — плюх аз срещу Амхар, но той само се захили и продължи зловещата си работа. Преряза гръбнака на Ийчърн с Хюелбейн, сграбчи главата му за косата и я метна върху купчината отрязани глави, струпани върху едно наметало.

— Чуден меч — каза ми той, балансирайки тежестта на Хюелбейн върху ръката си.

— Тогава го използвай, за да ме пратиш в Отвъдния свят.

— Брат ми никога няма да ми прости подобен жест на милосърдие — каза той, после избърса Хюелбейн в раздърпаното си наметало и го пъхна в ножницата. Повика с пръст трима от хората си напред и измъкна малък нож от колана си. — При Минид Бадън — обърна се той към мен, — ти ме нарече мръсно копеле и червясала марионетка. Мислиш ли че съм от тия дето забравят обидите?

— Истината винаги се помни — отвърнах аз, макар че трябваше да се насиля, за да придам предизвикателен тон на гласа си, защото душата ми се тресеше от ужас.

— Твоята смърт със сигурност ще се помни — обеща Амхар, — но засега ще трябва да се задоволиш с грижите на един бръснар.

Той кимна на хората си. Аз се съпротивлявах, но какво можех да направя с вързани ръце и с пулсираща от болка глава? Двама здраво ме натиснаха върху купчината тор, трети ме сграбчи за косата, за да държи главата ми неподвижна, а Амхар притисна с дясното си коляно гърдите ми. След това започна да реже брадата ми, грубо и жестоко — всеки замах на ножа първо разрязваше кожата после кичура, който Амхар подхвърляше на един от захилените си подчинени. Той ги разделяше и сплиташе от тях въже. Щом изплете въжето, направи от него клуп, който ми бе надянат на врата. Това бе най-голямата обида за един пленен воин — унижението да ти сложат робски каиш, направен от собствената ти брада. Започнаха да ми се смеят, после Амхар ме накара да се изправя като дръпна въжето.

— Същото направихме и с Исса — каза той.

— Лъжец — отвърнах аз тихо.

— И накарахме жена му да гледа — продължи Амхар с усмивка, — после него накарахме да гледа, докато ние се оправяхме с нея. И двамата са мъртви вече.

Аз се изплюх в лицето му, но той само се изсмя. Нарекох го лъжец, но му повярвах. Мордред, помислих си тогава, бе изпипал така добре завръщането си в Британия. Бе разпространил вестта за предстоящата си смърт, а през това време Арганте бе прекарвала през морето златното си съкровище, за да го даде на Кловис, та да го убеди да пусне Мордред. После Мордред се бе върнал в Думнония и сега избиваше своите врагове. Исса беше мъртъв, а не се съмнявах, че с него бяха загинали и повечето негови копиеносци и моите хората, които бях оставил в Думнония. Аз бях пленен. Оставаше само Сеграмор.

Завързаха въжето, направено от брадата ми, за опашката на коня на Амхар и ме поведоха на юг. Четиридесетте конника на Амхар образуваха на присмех ескорт около мен и ми се подиграваха всеки път, щом се спънех. Знамето на Гуидър беше вързано за опашката на друг кон и се влачеше в калта.