Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— О, колко те обичам! — каза тя. — Никога досега не съм ти казвала колко много те обичам, нали? Повече от всичко на света. Повече от всичко на света… Моля те, вземи ме на ръце. Искам да ме носиш малко из стаята.
Понесох я из стаята, а тя притисна нежното си личице до моето и като че се унесе. Боже, боже, каза тя по едно време, но това не бе нейният глас, а гласът на майка й. Бях заспал с отпусната до ковчега глава, майка й стоеше до мен и говореше:
— Боже, боже, успали сме се със сестра ми, а като влязох тука, гледам, че и ти си задрямал. Сине, сине, каква мъка ни дойде на главата!…
Не бях си давал обет да не забравям Нуша, но стана така, че и досега, вече двайсет и пет години, откак е починала, живея със спомена за нея. В първите години след смъртта й не можех дори да помисля, че някога ще се оженя и ще си имам семейство. По-късно, когато болката ми се поуталожи, тази мисъл минаваше през главата ми, особено в дни на самота, но спомените ми за Нуша биваха тъй свежи, че я виждах до себе си като жива между мен и оная, с която само във въображението си можех да я заместя в сърцето си. Нашите отношения си останаха платонични, не бях посмял дори да я целуна по устата, за да не я заразя с болестта си, а тя бе готова да последва един обречен до последния му дъх. Не, не можех да мамя и себе си, и някоя жена, особено ако тя се случеше добра и почтена…
През есента на следващата година стопанството се разтури. Бедняшкият колектив не ми вдъхваше доверие и аз го споделях с брат ми, което и стана причина отношенията ни отново да се обтегнат. Настоявах да не се бърза с основаването на стопанството, защото бедняците не притежават нито достатъчно земя, нито добър добитък и сечива. Сто души бедняци като се съберат заедно, не стават богати, ако не превъзхождат с нещо частните стопани, например с машини. Стою Бараков предвидливо бе продал вършачката, сеялката, жетварката и трактора си още по Девети и сега кооператорите работеха с допотопни плугове, сееха на ръка и вършееха с дикани. Нямаше още общи обори и всеки искаше да работи със собствения си добитък и да си го гледа у дома. Водех счетоводството на стопанството и виждах, че положението е катастрофално — трудоденят излезе едва на осемнайсет стотинки в тогавашни пари и кооператорите преживяваха от натуралното възнаграждение. Дните, през които се разтури стопанството, Стоян се случи в София на някакви курсове. Когато се завърна оттам, нямаше вече стопанство, всички кооператори бяха си прибрали добитъка и инвентара у дома. Общият имот бе останал само на книга, над която си блъсках главата по цели нощи. Настъпила бе такава бъркотия, от която не можеше да се излезе месеци наред.
Стоян се бе завърнал от града с автобуса до Житница, а оттам бе вървял пеш. Беше към десет вечерта, когато влезе в партийния клуб. Видял, че свети, и се отбил. Непрекъснато бях го осведомявал за положението в стопанството, за всички неблагополучия, които се трупаха от ден на ден в продължение на година и половина, той сам знаеше всичко, но когато му съобщих, че хората са си разграбили инвентара и добитъка, той изпадна в истерия. Извика само: „Защо го допуснахте?“, лицето му побеля, разтрепера се, краката му се подгънаха, седна на пода и започна да рита като сърдито дете и да вика до прегракване. Видях се в чудо, опитах се да го вдигна на крака, но той легна по гръб, зарита и завика още по-силно: „Всичките ще ги върна обратно, те са подписали декларации за членство, длъжни са да се върнат!“ Така продължи няколко минути, умълча се и стана. Лицето му бе окъпано в сълзи и за да не го гледам, извърна се с гръб към мен и извика: „Да положиш толкова труд и всичко да отиде на вятъра! Защо? Защото не устискахме работата, не проявихме необходимата твърдост. Още утре започваме работа по възстановяването на стопанството!…“
И наистина още на следния ден всичко годно да агитира за връщането в ТКЗС бе вдигнато на крак: възрастни мъже и жени, момци и девойки, деца и учители. Аз, Иван Шибилев (ако си бе в село), Кичка, Мона Койнова и учителите изнасяхме по няколко пъти в седмицата агитки и представления, организирахме вечеринки и седенки. Агитираше и Стою Бараков. Обстоятелствата се бяха стекли така, че трябваше да даде земята си с усмивка на уста. Кой знае каква треска го тресеше, но външно изглеждаше щастлив, че идеите на сина му най-сетне са се осъществили на дело. Беше речовит, на всяко събрание вземаше думата и приканваше хората да влязат в кооперативното стопанство. Каква ирония на съдбата, мислех си, докато слушах дългите му и досадни речи. Най-отявленият враг на новата власт и престъпник проповядваше социализъм и се държеше като благодетел на бъдещото кооперативно стопанство, защото даваше най-много имот. Бившите кооператори ни посрещаха в къщите си притеснени и гузни, мънкаха, оплакваха се от сиромашията си, но за връщане в стопанството не даваха и дума да става. Ядохме му попарата на текезесето, нека сега други го направят, па като видим, че е хубаво, и ние ще влезем — така говореха всички, като да бяха си плюли в устата. Бяха угнетени от кавгите и загубите при разтурването на стопанството и в това състояние не биваше да им досаждаме поне за известно време, още повече че делото ни се провали, и то за тяхна сметка.