Хайка за вълци

— Иди си у вас, сине! — каза тя. — Ела да похапнеш, че иди да поспиш. Почини си, пък утре пак ще дойдеш. Аз и сестра ми ще прекараме при Нуша.

На следния ден към обед рано-рано дойде един селянин от Житница. Слезе от каруцата, отвори вратника и се отправи към къщата. Бях случайно на пруста и по израза на лицето му разбрах, че се е случило най-страшното. С Нуша не стана чудото, което бе станало с мен преди година. Нейната туберкулоза се оказа скоротечна и покоси живота й за по-малко от година. Изглежда, че майка й бе предугадила края, та затова бе ме изпратила да почина у дома и да набера сили. Следващата нощ прекарах при Нуша. Към девет вечерта, когато външните си отидоха и останахме само тримата — аз, Нушината майка и леля й, — помолих двете жени да си починат в другата стая. Бяха капнали от умора и скръб, особено майката едва се държеше на крака. Те влязоха в другата стая и, изглежда, заспаха, а аз останах сам с Нуша. Тя лежеше на същата маса, на която бе лежал преди две години покойният й баща, а и ковчегът й бе скован също от груби чамови дъски. Седях до нея, гледах я и си мислех, че никога не съм очаквал от себе си да стоя сам до мъртвец и да изпитвам странно спокойствие. Чувствата ми бяха, изглежда, притъпени от напрежение и болка, бях обзет от душевно опустошение, но мисълта ми работеше както обикновено, а може би и по-остро и по-бързо. Мислех си например, че в последните думи на най-скъпия ни човек, отправени към нас, трябва да се крие някаква дълбока, многозначителна мисъл или загадка, която след смъртта му ще трябва да отгадаваме и тълкуваме като завет. Това ни е внушено от литературата и все пак намирах, че последните думи, които Нуша ми каза, бяха така прости и незначителни в сравнение с чувствата, които изпитвахме един към друг: „Помогни ми да стигна до леглото!“ Колкото и да се мъчех, не можех да открия особен смисъл в тези думи. Тогава си спомних за бележките на Деветаков, които бях намерил в книгите му. Той пишеше, че смъртта обезсмисля живота. Когато бях болен, знаех, че съм обречен, и ако имах някаква надежда, тя бе само един процент. Въпреки това не мислех за смъртта, не вярвах, че ще умра. С ума си вярвах, ала със сърцето си не вярвах. Изпадах понякога в дълбоко, мъчително отчаяние, но жаждата ми за живот бе тъй силна, че побеждавах отчаянието. Някаква вътрешна сила ме тласкаше напред към бъдещето и аз забравях, че смъртта е неотменна. Ако сега изпадна в подобно отчайващо положение, сигурно няма да оцелея.