Хайка за вълци

— Тати го имаше навремето и оттогаз е тъй ръждясал. Като дете ми го даваше да си играя с него, сетне аз го давах на момчетата да си играят.

Следователят взе револвера, опита се да превърти барабана и му го върна. Помощниците му започнаха да претърсват вмирисаните на пикоч черги, разхвърляха възтреба в другата стая, влязоха в хамбара и кошарата, но нищо не намериха. И тогава като подкокоросан от дявола Илия се обърна към брат ми и му се закани с пръст:

— Ей, секретарю, като си партиен, да не си хванал господа за карантията, бе? Искаш всички да ти играем по гайдата, сякаш селото ти е бащиния. Началникът на милицията е наше момче, ще му кажа. Закова кладенеца ми, с кофар го заключи, а сетне хвърли живо куче вътре, щото не рачих да вляза повторно в текезесето. Децата, добитъка ми и цялата махала без вода остави. Чухме, че снощи с пищов те гърмели. Кво ще го гърмиш такъв, та сетне да го лежиш цял живот. Съд за него, ама такива като него съд не ги лови, затуй си разиграват коня. Щом не го лови съд, барем ей такъв един по мутрата трябва да получи да му се отворят очите, да види, че в туй село и хора живеят.

Всичко това Илия изрече на един дъх с тъничък, пресеклив гласец и стиснати юмруци, зачервен от смущение и възбуда, а от сините му, големи и кръгли очи бликнаха сълзи. Беше от ония, дето струват път на мравката, при това закръглен и мекушав като обезкостен, тъй че вдигнатите му юмруци предизвикваха снизходителни усмивки. Той очевидно бе събрал кураж от присъствието на началника на милицията, който бе „наше момче“, за да се скара някому за пръв път в живота си. Същата нощ, сякаш за да изпълнят заканата на Илия Драгиев, неизвестни лица нападнаха брат ми до дома му, когато отворил вратника да влезе в двора. Препънал се о нещо (опънато въже), паднал по лице и нападателите се хвърлили отгоре му. Вързали ръцете и устата му и започнали да го налагат с юмруци. За щастие съседът излязъл на пруста с ветроупорен фенер да отиде в обора, защото чакал кравата му да се отели, чул някой да стене в тъмното и така спасил брат ми. Враговете му действуваха бързо и съобразително, умееха да оценяват психологическия момент и да заличават следите си. След като бяха хвърлили куче в кладенеца и стреляли по него предната нощ, брат ми най-малко е очаквал, че и следващата нощ ще го нападнат и то когато току-що бе изпратил началника на милицията до бащината му къща. Брат ми не се съмняваше в невинността на Илия Драгиев, но за да се измъкне от компрометиралата го история с кучето в кладенеца, започна да го обвинява, че той сам е хвърлил кучето в кладенеца си, за да злепостави новата власт пред селото. Враговете на ТКЗС, които бяха хвърлили кучето в кладенеца, взеха Илия под своя закрила и той неволно попадна в техните редици. На брат ми не оставаше нищо друго, освен да принуди Илия по някакъв начин да влезе доброволно в стопанството и така да се сложи край на тази неприятна история. Както узнах отпосле, той заплашил Илия, че ще го обяви за кулак, но преди това решил да го постави на друго изпитание.