Хайка за вълци

Независимо от тези събития Стоян ми даваше да разбера, че пълното подобрение на нашите отношения зависи в крайна сметка от положението на младия Пашов. Ако той действително е работил за нас в чужбина, защо не се е завърнал още след Девети? Ако пък се окаже обратното, то Баракови с пълно право са потърсили възмездие от баща му. И какво ще правя аз в такъв случай? Ще сключа ли брак със сестра му, както вече съм й обещал, или ще се откажа? А ако не се откажа, ще трябва да отида заврян зет в едно семейство, чийто баща и син са предатели. Не, не можеха да бъдат предатели. С очите си прочетох делото по процеси на дванайсетте и се уверих, че старият Пашов е наклеветен. И Лекси не можеше да бъде предател, но защо не се завръщаше или поне не се обадеше на домашните си. И в него не се съмнявах нито за миг и все пак си спомнях бележките на Михаил Деветаков, които бях намерил между книгите му. Деветаков пишеше, че срещнал Лекси в един цюрихски хотел, но Лекси се направил, че не го познава, и го отминал. Лекси в никакъв случай не би отминал човека, към когото изпитваше толкова голямо уважение, ако някакви извънредни обстоятелства не са му го налагали. Деветаков с основание е предположил, както и ние предполагахме, че Лекси работи в разузнаването, но дали е имал право да се съмнява в политическата му принадлежност? „От човека всичко може да се очаква…“

Отговорите на тези въпроси търсехме заедно с брат ми. Както и да си блъскахме главите обаче, не можехме да разрешим загадката с младия Пашов. Единствената ни надежда бе в предположението, че е „внедрен“ в нечие чуждо разузнаване и чака разконспирирането си, за да се завърне у дома си или да се обади на своите. Съдбата бе ми възвърнала живота, защо да не ми възвърне чрез Лекси и братската любов? Все пак тя не се оказа много щедра към мен — след като оздравях, Нуша се разболя от туберкулоза. И както аз в началото на болестта си отказах да се лекувам в санаториум, така и тя категорично отказа да напусне дома си. Напразно я увещавахме и аз, и майка й, и лекарят — предпочиташе да живее сама в гората в една колиба, но да не се отделя от нас. Нямаше съмнение, че беше се заразила от мен. Не бях положил достатъчно усилия да я запазя и това страшно ме измъчваше. Падна сняг и времето застудя, но аз всеки ден или през ден отивах до селото й да я навестя, както тя ме навестяваше, когато боледувах. Сърцето ми се свиваше от мъка, когато я гледах как става все по-бледа и по-често храчи кръв, но си давах вид, че не се тревожа от болестта й, защото и тя като мен ще я превъзмогне и ще оздравее. Тя го вярваше, вярвах го и аз, но дойде време, когато нямаше вече сили да се движи. Вземах я на ръце, отнасях я до отворения прозорец и я държах в скута си. Беше се превърнала в малко момиченце с бледо личице и нежни ръчички, замрежени с плетеници от вени, които им придаваха трогателно изящество.