Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Брат ми си отиде дълбоко разстроен. Докато го изпращах, откъм полето се зададе хазаинът ми Анани. Помолих го да ме откара до Житница и той обърна каруцата в обратна посока. Облякох се набързо, взех папката с преписа и седнах в каруцата. Автобусът минаваше през Житница в пет часа, тъй че щях да пристигна по светло в града и да предам преписа в комитета. Още с пристигането си в Житница един познат селянин ми каза, че Петър Пашов е бил убит тази сутрин.
Заварих Нуша и майка й съкрушени от скръб. Бяха облечени в черни дрехи и забрадени с черни кърпи, от което лицата им изглеждаха прозрачножълти, като изваяни от восък. Нуша първа ме видя на пруста, затича се към мен и отпусна глава на гърдите ми, без да издаде стон или дума. Стоеше в прегръдката ми притихнала и няма, а и аз не знаех какво да й кажа и как да я утеша. Жените, които щъкаха из къщата или прииждаха отвън, любопитно ни гледаха и шушукаха, от стаята, в която лежеше покойният, се чуваше еднообразното и тягостно виене на оплаквачки. Нушината майка дойде откъм кухнята, където се чуваше тракане на съдини, и застана срещу нас, като притискаше с ръка устата си, а другата сложи на рамото ми.
— Кого очаквахме, сине, а кого посрещнахме! — каза тя, като потискаше плача си и сочеше с очи Нуша. — Кажи й да не се съсипва, кажи й да си дава широко сърце. Каквото дошло — дошло, от бога било тъй писано.
Повикаха я долу, в кухнята, а ние с Нуша влязохме в стаята при покойника. Възрастни жени бяха насядали около ковчега и разговаряха шепнешком. Като ни видяха с Нуша, млъкнаха, млъкнаха и оплаквачките и тогава някоя от жените прошепна: „Годеникът, охтичав…“. Ковчегът от груби чамови дъски бе положен върху дълга маса и така отрупан с цветя, че се виждаше само лицето на бай Петър Пашов, избистрено, безизразно и спокойно като вечност. Нуша застана от другата страна на ковчега, тънка и крехка като въплъщение на нежна и безутешна скръб.
След погребението останах у Нушини. И тя, и майка й ме помолиха да не ги оставям сами на първо време. Нощта прекарах у тях, а на сутринта прескочих до града да предам преписа от присъдата в ОК на партията. Поисках бърза среща с първия секретар, като заявих на младежа, който приемаше посетителите, че имам да му съобщя за едно убийство, извършено тази сутрин. Пошепнах го на ухото на младежа, за да го заинтересувам и да ме пусне по-бързо при секретаря. В приемната непрекъснато влизаха и излизаха хора и все него търсеха. Георгиев, така се казваше първият секретар, ме прие след около половин час. Представих му се, излязохме косвено познати. Преди години идвал у дома при брат ми по партийни работи. Убийството на Пашов не му направи особено впечатление или така ми се стори. Помисли и попита не е ли онзи, предателят в провала на ремсовата организация или негов роднина. Потвърдих, че именно той е „предателят“, Георгиев стана и ми подаде ръка:
— Той трябваше да бъде изправен пред народен съд.
Разказах му всичко от край до край. Вчера рано сутринта Петър Пашов бил повикан по телефона да говори с Атанас Миров от съседното село Сеново. Атанас бе състудент на Пашовия син Александър и тази година се бе дипломирал за лекар интернист. Носел писмо от Александър, но не можел да го донесе, защото си навехнал крака, а не искал да го изпраща по други хора, та когато Пашов намери свободно време, да дойде да го получи. Старият Пашов запитал къде са се видели със сина му и онзи отговорил, че се видели в София, но Александър засега не може да си дойде на село поради голяма заетост. Бащата тръгнал веднага за Сеново и насред пътя бил застрелян с два куршума откъм гърба. Намерили го след около час случайни пътници. Георгиев бе така заинтригуван, че помоли секретаря си да не пуска никого, докато не го повика. Разказвах му повече от час, като четях и пасажи от присъдата. Накрая Георгиев каза, че нашата среща трябва да остане в пълна тайна, посъветва ме още да си замина колкото може по-скоро в село, да поздравя брат си и в никакъв случай да не променяме отношенията си с близките на Михо Бараков. Заминах за село още същия ден, но преди това не устоях на изкушението да проверя дали следователят Марчинков е жив и здрав. Старата жена, която бе ме посрещнала преди седмица, веднага ме позна. Беше много загрижена и обезпокоена и каза, че от три дни не се е връщал в къщи. Била негова леля и нищо повече не знаеше за него.