Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Оставих слушалката и при светлината, която падаше през вратата на коридора в антрето, видях на няколко крачки от себе си Ан — тя вече връзваше втората опашчица.
— Майка ми — обясних. — Ще върви с Патънови в „Ла Гранж“. — После добавих: — Ще се върне късно.
Като казах това, изведнъж усетих колко пуста е къщата, колко тъмни са стаите около нас, как тежи отгоре ни тъмнината, изпълнила горните стаи и мансардата, и как се лее като гъст, но безтегловен поток по стълбите и колко тъмно е навън. Гледах Ан в лицето, а в къщата не се чуваше нито звук. Навън дъждът, който намаляваше, чукаше тихичко по листата на дърветата и по покрива. И тогава сърцето ми заби силно, в жилите ми се втурна кръв, като че някой бе отворил шлюз.
Гледах Ан право в лицето и знаех, както знаеше и тя, че това беше мигът, към който цяло лято неотклонно ни влечеше могъщото течение. Обърнах се и тръгнах бавно през антрето към вътрешната стълба. В първия миг не бях сигурен дали тя ме следва, или не. После усетих, че върви след мен. Аз тръгнах по стълбата, а Ан ме следваше на четири крачки отзад.
В горния край на стълбата дори не се спрях да се огледам. Тръгнах през антрето, където беше тъмно като в рог, към вратата на моята стая. Напипах дръжката в тъмното, отворих вратата и влязох. В стаята влизаше малко светлина, защото навън, изглежда, се бе попрояснило, а освен това светлината на верандата долу се отразяваше от мокрите листа. Отдръпнах се, с ръка все още на дръжката, за да пропусна Ан. Влизайки, тя дори не ме погледна. Направи три-четири крачки и се спря. Затворих вратата и се приближих до бялата тъничка фигура; но тя не се обърна. Застанал зад нея, аз я притеглих за раменете към себе си, обгърнах я с ръце през гърдите и допрях пресъхналите си устни до косата й. Тя стоеше с отпуснати до тялото ръце. Останахме тъй няколко минути — като влюбените от рекламите, които наблюдават някакъв фантастичен залез или океана, или Ниагарския водопад. Само че ние не наблюдавахме нищо. Стояхме в средата на голата тъмна стая (железен креват, стар скрин, чамова маса, куфари, книги и мъжки дрехи — не бях позволил на майка ми да превърне и тази стая в музей) и се взирахме в тъмните върхове на дърветата, които изведнъж се разлюляха от надигналия се откъм залива вятър и зашумяха под засилилия се дъжд.
После Ан вдигна ръце и ги скръсти пред себе си, тъй че аз ги взех в моите.
— Джеки — каза тя тихо, но не шепнешком, — пиле-Джеки, аз дойдох при теб.
Да, беше дошла.
Започнах да разкопчавам откъм гърба бялата рокля. Ан стоеше напълно неподвижна и приличаше на добро и послушно момиченце, особено с двете свински опашчици, които опираха на раменете й. Роклята беше влажна и лепнеше и това съвсем не улесняваше работата ми. Продължавах да се балтавя с пустите телени копчета. После на пътя ми се изпречи платненият колан. Помня, че беше вързан на фльонга от лявата страна. Отвързах го, той падна на пода и пак се залових с роклята. Ан стоеше търпеливо, с прибрани до тялото ръце, като че бях шивачка и й правех проба. Тя проговори само веднъж, когато аз, с моята нескопосаност и обърканост, се опитах да съблека роклята надолу, през краката.
— Не — обади се тогава тя със същия тих глас, както преди малко, — не така. — И вдигна голите си ръце над главата.
Забелязах, че не държеше пръстите си отпуснати, както е нормално, а събрани и почти съвсем прави, като че беше вдигнала ръце да прави скок във водата и се бе спряла, преди да е заела необходимата стойка. Измъкнах роклята през главата и останах известно време тъй, стиснал я глупаво в ръцете си, докато се сетя да я оставя на стола.
Тя все още държеше ръцете си вдигнати и аз приех това като указание, че по същия път трябва да мине и комбинезонът. Той мина по този път и при моята нервност и непохватност, сложих го толкова внимателно на стола, като че можеше да се счупи. Тя спусна ръце и остана все тъй безучастна, докато изпълня задачата си. Разкопчах сутиена и го измъкнах малко напред, тъй че да се смъкне по неподвижните й ръце, после, коленичил на пода, й свалих гащетата — и през всичкото това време, кой знае защо, толкова внимавах, че пръстите ми дори не се докосваха до кожата й. Дишах учестено, нещо ме давеше в гърлото и в гърдите, но мислите ми блуждаеха по много странен начин: ту се сещах за една книга, която бях започнал и оставил наполовина, ту за колежа, като се чудех да остана ли тази година в общежитието, или да си взема стая, ту за една алгебрична формула, от която едва се отървах, ту някаква картина — само ъгълът на едно игрище със счупена ограда, което отчаяно се мъчех да си спомня къде съм видял. Да, мислите ми правеха такива налудничави, диви скокове и се мятаха като звяр, чиято лапа е хваната в капан.