Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Докато все още бях коленичил, тя измъкна единия си крак от обувката — знаете как правят това момичетата: притискат пети и измъкват един по един краката, — после другия. Изправих се до нея и останах поразен от ръста й — колко ниска беше без обувки. Бях я виждал хиляди пъти боса на плажа или на закотвения сал. Но едва сега ми направи впечатление ръстът й.
Когато се изправих, тя стоеше все тъй с отпуснати ръце, но после ги кръстоса на гърдите и присви рамене, потръпвайки, и сега аз видях колко крехки още и остри са лопатките й, върху които падаха плитчиците.
Сега навън валеше силно, на пориви, на пориви. Забелязах и това.
Ан беше навела леко глава и, изглежда, видя или пък си спомни, че не си е свалила чорапите. Тя се извърна малко и като пазеше равновесие на един крак, свали първо единия, после другия, след което ги пусна върху колана и купчината въздушни вещи пред себе си. После застана както преди, с леко превити рамене, тръпнеща като че ли, с прибрани, леко сгънати колене.
Докато разкопчавах със схванатите си пръсти копчетата на ризата си и скъсах едно, защото не можах да го прокарам през илика (в мигновеното затишие на вятъра и дъжда се чу как то тропна на голия под), и докато мислите ми се мятаха лудешки като хванат в клопка звяр, тя се приближи до железния креват и седна неуверено на крайчеца с плътно прибрани крака, скръстени на гърдите ръце и все още малко прегърбена. Тя ме гледаше оттам с въпрос или с молба в очите — в мрачината не можех да разчета точно изражението им.
После се подпря с една ръка на леглото, наведе се настрани, вдигна крака от пода, все така долепени, и с леко, гъвкаво движение легна на бялата покривка, след което се изопна старателно, скръсти отново ръце на гърдите си и притвори очи.
И в мига, в който ги затвори, мисълта ми направи един от безумните си скокове и аз я видях по гръб във водата със затворени очи, с онова неистово небе над нея и прелитащата по него бяла чайка; и онова лице и това лице, онази картина и тази картина се сляха като наложени една върху друга снимки, всяка от които запазва своята особеност, но не засенчва другата. И както я гледах и се мъчех да преглътна буцата в гърлото си и да укротя някак бушуващата кръв, изведнъж откъснах очи от нея и обгърнах с поглед голямата, гола, полутъмна стая, чух плющенето на дъжда и тозчас разбрах, че тук има нещо погрешно, съвсем погрешно. Защо? — не знаех и не се мъчех да разбера, но във всеки случай не към това ни водеше изминалото лято. И разбрах, че няма да направя това.
— Ан — повиках я хрипливо аз, — Ан…
Тя не отговори, но отвори очи и погледна към мен.
— Не бива — започнах, — ние не бива… това няма да бъде… няма да бъде… правилно.
Как ми дойде на устата тази дума „правилно“? Никога не съм мислил дали това, което съм вършил с Ан Стантън и с други момичета или жени, е правилно или неправилно, просто съм го вършил и толкоз, и изобщо не съм помислял правилно ли е, или не едно или друго нещо в живота, просто съм вършил това, което другите хора вършат, и не съм вършил онова, което те не вършат. И досега си спомням с каква почуда чух от собствените си уста тази дума — като ехо от дума, произнесена от другиго, бог знае преди колко години, и сега размразила се, както в разказа на барон Мюнхаузен. Във всеки случай не можех да се докосна до Ан, тъй както не бих могъл да се докосна до по-малката си сестра, ако имах такава.
Тя все още не отговаряше, само ме гледаше с изражение, което не можех да разгадая, а мен ме обзе жал, грабна ме целия като някаква топла вълна, и аз извиках:
— Ан… о, Ан… — и ми се дощя да падна на колене пред леглото и да я хвана за ръката.
Ако бях направил това, нещата може би щяха да се развият другояче, по-нормално и естествено, защото, когато един полусъблечен здрав, млад човек коленичи до леглото и стиска ръката на съвсем голо, хубаво младо момиче, нещата рано или късно се развиват в обичайната, нормална насока. Ако я бях докоснал поне веднъж, докато я събличах, или ако тя ми беше казала нещо, ако ме беше нарекла пиле-Джеки или ми беше казала, че ме обича, или беше се разсмяла или поне дала вид, че е весела, ако дори ми беше отговорила с някаква дума, когато затвори очи в леглото и аз я повиках — ако което и да е от всичко това беше станало, нещата щяха да бъдат различни и тогава, и по-късно. Но нищо такова не се случи, аз не се подчиних на порива си да коленича пред леглото и да взема ръката й, да докосна, макар и само като начало, тялото си до нейното, което вероятно би било достатъчно. Защото, когато от мен се изтръгна „Ан… о, Ан…“, отвън долетя шум от гуми по алеята и после скърцане на спирачки.