Цялото кралско войнство

После се подпря с една ръка на леглото, наведе се настрани, вдигна крака от пода, все така долепени, и с леко, гъвкаво движение легна на бялата покривка, след което се изопна старателно, скръсти отново ръце на гърдите си и притвори очи.

И в мига, в който ги затвори, мисълта ми направи един от безумните си скокове и аз я видях по гръб във водата със затворени очи, с онова неистово небе над нея и прелитащата по него бяла чайка; и онова лице и това лице, онази картина и тази картина се сляха като наложени една върху друга снимки, всяка от които запазва своята особеност, но не засенчва другата. И както я гледах и се мъчех да преглътна буцата в гърлото си и да укротя някак бушуващата кръв, изведнъж откъснах очи от нея и обгърнах с поглед голямата, гола, полутъмна стая, чух плющенето на дъжда и тозчас разбрах, че тук има нещо погрешно, съвсем погрешно. Защо? — не знаех и не се мъчех да разбера, но във всеки случай не към това ни водеше изминалото лято. И разбрах, че няма да направя това.

— Ан — повиках я хрипливо аз, — Ан…

Тя не отговори, но отвори очи и погледна към мен.

— Не бива — започнах, — ние не бива… това няма да бъде… няма да бъде… правилно.

Как ми дойде на устата тази дума „правилно“? Никога не съм мислил дали това, което съм вършил с Ан Стантън и с други момичета или жени, е правилно или неправилно, просто съм го вършил и толкоз, и изобщо не съм помислял правилно ли е, или не едно или друго нещо в живота, просто съм вършил това, което другите хора вършат, и не съм вършил онова, което те не вършат. И досега си спомням с каква почуда чух от собствените си уста тази дума — като ехо от дума, произнесена от другиго, бог знае преди колко години, и сега размразила се, както в разказа на барон Мюнхаузен. Във всеки случай не можех да се докосна до Ан, тъй както не бих могъл да се докосна до по-малката си сестра, ако имах такава.

Тя все още не отговаряше, само ме гледаше с изражение, което не можех да разгадая, а мен ме обзе жал, грабна ме целия като някаква топла вълна, и аз извиках:

— Ан… о, Ан… — и ми се дощя да падна на колене пред леглото и да я хвана за ръката.

Ако бях направил това, нещата може би щяха да се развият другояче, по-нормално и естествено, защото, когато един полусъблечен здрав, млад човек коленичи до леглото и стиска ръката на съвсем голо, хубаво младо момиче, нещата рано или късно се развиват в обичайната, нормална насока. Ако я бях докоснал поне веднъж, докато я събличах, или ако тя ми беше казала нещо, ако ме беше нарекла пиле-Джеки или ми беше казала, че ме обича, или беше се разсмяла или поне дала вид, че е весела, ако дори ми беше отговорила с някаква дума, когато затвори очи в леглото и аз я повиках — ако което и да е от всичко това беше станало, нещата щяха да бъдат различни и тогава, и по-късно. Но нищо такова не се случи, аз не се подчиних на порива си да коленича пред леглото и да взема ръката й, да докосна, макар и само като начало, тялото си до нейното, което вероятно би било достатъчно. Защото, когато от мен се изтръгна „Ан… о, Ан…“, отвън долетя шум от гуми по алеята и после скърцане на спирачки.