Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Благоприличие! — генерал Злакт се закова на място. Фасетните му очи се втренчиха в посланика. — Онова същество унищожи нашия кораб, а заради такива като вас трябва да се държим, сякаш черупките ни са омекнали!

Посланикът размаха ръка.

— Позволете да ви припомня, генерале, че ние бяхме в процес на анексиране на онази колония, а тя се намира в пределите на Доминиона. Едва ли ще ни дадат възможност да обясним нашите мотиви. Опасно близо сме до прекъсване на примирието най-вече заради прибързаните ви заповеди.

— Само дето не сме по-близо до Лазертаун отпреди.

— Така е. Доколкото ми е известно, находището е пострадало доста сериозно и специалистите смятат, че е напълно неизползваемо. Няма да ви позволя да разрушите всичко, за което съм работил през последните двайсет години, само за да търсите някакво удовлетворение на накърнената си чест! — Посланикът скочи на задните си крака и се изправи срещу генерала.

Двамата се измериха с ядосани погледи.

Генералът издаде тихо, заплашително ръмжене.

— Същата тази чест, на която толкова много разчитахте по време на Пясъчните войни.

— Без никакво съмнение, Злакт. Но сега на трона на Триадите се е възкачил друг император и нещата не са такива, каквито бяха тогава. — Посланик Дурл отстъпи крачка назад. Заметна през рамо свободния край на туниката си. — Може да не го признавате, но ние, посланиците, също сме войници. И сега от моите действия зависи много повече.

— Не и ако императорът ви смята за мекушав.

Дурл изкриви лице от гняв. Докато го разглеждаше, Злакт не можа да не сдържи възхищението си. Дурл несъмнено ба изключително изтъкнат представител на тяхната управляваща класа.

— Император Пепус не ни подценява. Тъкмо в това се състои моята работа. Що се отнася до загубата на находището, този въпрос е приключен. Ще имаме и други възможности да премерим сили с нашия древен враг.

— Може би. В такъв случай няма да поискате никакво наказание за Джек Сторм?

— Не — отвърна Дурл. Гласът му стана твърд. — Поне засега. Ще предявя официален протест, но не очаквам нищо да последва. Видяхте ли бронята му?

— Не.

— Казаха ми, че била подсилена с норцит. Интересна комбинация, не смятате ли?

Генерал Злакт се изправи в цял ръст.

— Повече от интересна — отвърна. — Ако тези нещастни създания знаеха с какво си имат работа. — Той отдаде чест. — С ваше разрешение.

Дурл въздъхна.

— Но разбира се, генерале. — Когато генералът доближи вратата, посланикът го повика. — И, Злакт…

— Да?

— Не правете глупости. Няма да го допусна.

Злакт стисна издължените си челюсти, но не отговори. Без да чака разрешение, той затръшна вратата след себе си.

Подът под краката на посланика се разтресе. Известно време остана втренчен във вратата, след това лицето му придоби замислено изражение и той се отправи към покоите си.