Момчешки живот

Докоснах Ребъл. Кучето ми вече не беше топло. Бялата му козина бе твърда и жилава. Обърна глава и единственото му око ме откри. Опашката му започна да се върти, макар и с очевидно усилие. А след това езикът му се изплъзна между зъбите през онази ужасна, съставена от разкъсана плът усмивка и близна дланта ми. Беше студен като надгробна плоча.

Но кучето бе живо.

Ребъл остана в дома на д-р Лезандър. В течение на следващите дни докторът заши разкъсаната му муцуна, тъпчеше го с антибиотици и планираше да ампутира счупения му крак, но след това той започна да съхне. Бялата козина опада, оголвайки мъртва сива плът. Заинтригуван от това ново развитие, д-р Лезандър отложи ампутацията и вместо това бинтова съхнещия крак, за да следи развитието му. На четвъртия ден под грижите на лекаря Ребъл получи кашличен пристъп и повърна купчина мъртва плът с размер на мъжки юмрук. Д-р Лезандър сложи парчето месо в бутилка със спирт и го показа на двама ни с татко. Беше разкъсаният дроб на кучето.

Но то беше живо.

Започнах всеки ден след училище да карам Рокет до дома на д-р Лезандър, за да навестя кучето си. Всеки следобед докторът отново имаше озадачено изражение и нещо ново, което да ми покаже — парченца повърнати кости, които можеха да са само счупени ребра, зъби, които бяха изпадали, сляпото око, което се бе търкулнало от орбитата си като бяло камъче. За известно време Ребъл гризваше предложеното му месо и пийваше по няколко близвания вода, а вестниците на дъното на клетката му бяха оцапани и залети с кръв. След това спря да яде и да пие, и не искаше да докосне храна или вода, все едно колко го подканвах. Свиваше се в ъгъла и се взираше с единственото си око в нещо зад рамото ми, но не можех да открия какво привлича вниманието му. Изкарваше в това състояние по час и повече, сякаш беше заспал с отворено око, или бе изгубен в мечти. Не можех да го накарам да реагира, дори когато щраках с пръсти пред муцуната му. После той внезапно излизаше от вцепенението, близваше ръката ми с ледения си като надгробна плоча език и заскимтяваше. Понякога си поспиваше, треперейки, или пък отново потъваше в омаята си.

Но беше жив.

— Чуй му сърцето, Кори! — предложи ми един следобед д-р Лезандър.

Така и сторих, с помощта на стетоскопа, и чух бавно, мъчително туп. Дишането на Ребъл звучеше като скърцането на врата в стара, изоставена къща. Той не беше нито топъл, нито студен — просто беше жив. След това д-р Лезандър взе една мишка-играчка, нави пружинната й и я пусна да се върти и да танцува право пред кучето, а аз продължавах да слушам сърцето му през стетоскопа. Ребъл размаха полека опашка. Звукът на сърцебиенето му не се промени нито на йота от бавното си, бавно тупкане. Държеше се като двигател, настроен да работи на определена скорост денем и нощем, без увеличаване или намаляване на силата, все едно каква дейност се изисква от него. Беше звукът на машина, биеща в мрака без цел или разбиране. Обичах Ребъл, но ненавиждах кухия звук на това сърцебиене.