Пътят между световете

— Ето го — промълви и отвори портала.

— Убеди ли се — прошепна Каран от пода, — че никога с нищо не ти навредих? И как бих могла? Все не проумявах защо толкова се боиш от мен…

Фейеламор се загледа в нея, отпусната между телата на Тенсор и Рулке.

— В края на краищата узнахме, че заплахата не се криела в трикръвната, а з забраненото творение — „трите в едното“. Защо ли не се досетих по-рано?

Пътят се превърна в сияеща проточена фуния, около която се тълпяха пълчищата на пустотата. Когато Стената се разпаднеше, единствена Фейеламор би могла да ги удържи… но тя си отиваше у дома.

Мейгрейт й се изпречи и лицето на Фейеламор се сви страдалчески и гузно.

— За този ден те подготвях, Мейгрейт. Защо ме изостави?

— Нима не изпрати Еламай да ме убие — напомни Мейгрейт, която трудно осмисляше думите на бившата си господарка.

— Никога не бих ти навредила. Другите фейлеми решиха да умреш.

— Те са решили?! — извиси се гласът на Мейгрейт. — И ти не наложи волята си на своите „овце“?

— Опитах се, но те надделяха. Най-лошият ден, откакто се помня. Не можех да ги спра.

Мейгрейт зърна меча на Рулке, захвърлен на пода, и го сграбчи.

— Тогава ще ти покажа как се прави! Фейеламор изпъна ръка към нея.

— Не си способна. Отгледах те така, че никога да не се обърнеш срещу мен.

Мейгрейт вече виждаше само златистите искрици в очите й. Разкъсваше се между омразата си и оковите на принудата. Безсилна както винаги. Но нали знаеше, че е надраснала този тесен калъп? Щом помисли за мъртвия си любим, страхът се стопи завинаги. Разсмя се дрезгаво и вдигна меча.

— Отървах се и от твоята принуда, и от твоето възпитание. Е, Фейеламор, готова ли си да умреш?

Отговорът блесна в погледа на Фейеламор — внезапен ужас и признанието, че накрая Мейгрейт се е оказала по-силна.

— Щом е тъй, стовари възмездието върху мен. И дано ти е по-сладко, като знаеш, че съм била на крачка от изпълнението на своя дълг, но не съм успяла.

Мейгрейт застина с вдигнат меч, наслаждаваше се на болката й.

— По-бързо! — пресекна гласът на Фейеламор.

Фейлемите останаха неподвижни като статуи. Никой не се притече на помощ. Не смееха или им беше все едно?

Мейгрейт отпусна върха на меча и цапна Фейеламор по бузата с плоската страна на острието.

— Вървете си у дома! — рече им грубо. Сянка се плъзна по лицето на Фейеламор.

— Добре им е на фейлемите — промърмори, — че могат да прехвърлят бремето върху своята предводителка. Ще ми стигне ли силата за последното действие?

По Стената плъзнаха вълни. Нещо грозно и неимоверно напористо се пресегна до фунията на портала и се вкопчи в крака й над глезена. Фейеламор го отпъди като муха. Трите ранички, оставени от ноктите, кървяха.

— Значи няма да ми попречиш? — изгледа тя Мейгрейт. — Няма.

Мейгрейт пак претръпваше за света наоколо, потънала в мъката си.

А Фейеламор неочаквано се поколеба унило.

— Струваше ли си? Оправдава ли бедите, които навлякох на света и на детето, което трябваше да се възвиси и над мен?… Не. Трябва да изкупя вината си. Нагърбвам се и с този дълг, за да покажа, че се разкайвам. — Тя изопна рамене и годините престанаха да личат. Сега беше каквато и преди хилядолетия бе повела своите сънародници към Сантенар. — Аз съм едно с фейлемите! — натърти властно, като задържаше портала отворен само с мощта на волята си. — Сега е мигът. Отиваме си у дома.