Кралство на пепелта

На сутринта, когато лицето и фигурата ѝ добре се бяха уталожили в съзнанието му, отиде в единия край на лагера и просто извика образа на девойката.

Е, не беше толкова просто. Преобразяването си оставаше все така неприятен процес - костите му трябваше да се пренаредят, скалпът му забоцка от растежа на дългата ѝ кестенява коса, спускаща се на лъскави вълни, носът го загъделичка, докато приемаше новата си, по-женствена извивка.

Накрая дълги минути се взира в себе си. В миниатюрните си ръце, в тъничките си китки. Удивляваше се колко сила се

криеше във фините му кости. Потупа се леко между краката и установи какви промени бяха настъпили и там.

А през изминалите два часа обикаляше из лагера, опознавайки движенията и странностите на женското тяло. Съвсем различно бе от първия му полет като гарван - от първата борба с вятъра.

Доскоро си мислеше, че знае всичко за женското тяло. Как да накара една жена да мърка от удоволствие. Дори се изкушаваше да намери някоя уединена палатка и да опознае от първа ръка някои усещания.

Но така само щеше да пропилее ценно време. А и вече разтурваха лагера за отлитане.

Тринайсетте бяха осезаемо напрегнати. Още не бяха решили накъде да поемат. Пък и никоя от крочанките не ги покани да отпътуват с нея към огнището ѝ. Дори Гленис.

Нито една от Тринайсетте не го погледна, минавайки покрай него. Никоя не го разпозна.

Дориан тъкмо приключваше поредната си разходка в кръг на малката тренировъчна площадка, когато Манон мина наблизо с разпилени сребристи коси. Той спря, подобно на предпазлива крочанка на поста си, и я загледа как профучава през снега и калта с устремена крачка, досущ като острие, разсичащо света.

Манон вече почти подминаваше площадката му, когато се закова на място.

И се обърна бавно към него с разширени ноздри. Златистите ѝ очи го обходиха светкавично, пронизващо.

Накрая тя свъси вежди. Дориан просто ѝ се усмихна лениво. Манон тръгна към него.

- Чудно, че не се опипваш!

- Откъде знаеш, че не съм го направил вече.

Още един преценяващ поглед.

- Очаквах да избереш по-привлекателен облик.

Той сведе смръщено очи към тялото си.

- На мен ми се струва достатъчно привлекателен.

Манон стисна устни.

- Да разбирам ли, че се готвиш да заминеш за Морат?

- Да съм казвал нещо подобно?

Не си направи труда да звучи любезно.

Тя пристъпи към него и зъбите ѝ просветнаха. В това тяло беше по-нисък от нея. Ядоса го тръпката, която нагря кръвта му, когато вещицата му изръмжа отвисоко:

- Имаме си задоволително количество работа днес, малки принце!

- Случайно да ти преча?

Тя отвори уста, после я затвори.

Дориан се изсмя гърлено и понечи да се обърне. Ръка с железни нокти го сграбчи за лакътя.

Неестествено бе да почувства ръката ѝ толкова голяма върху тялото си. Именно голяма, а не като изящното, смъртоносно оръжие, с което бе свикнал.

Златистите ѝ очи проблеснаха.

- Ако си търсиш милозлива женица, която да ридае при всяко по-трудно решение, а накрая да се откаже от него, си сбъркал леглото.

- В момента не съм в ничие легло.