Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Приятелите не жалиха нито себе си, нито животните, и добре че ниските кончета на хазгите се оказаха учудващо издръжливи, Фолко препускаше, мислейки само за едно – кончето му да не си нарани крака без да иска. Мракът под планината загуби своята властта над хобита, вече не му изглеждаше вместилище на тайнствени безплътни същества – това бе само тъмнина, досадно препятствие, пречещо да вижда.

До изхода те достигнаха полумъртви от умора – и приятелите, и конете, Фолко рухна като подкосен, едва щом се озоваха на зелената трева под чистото утринно небе, по което се разливаше изумителна зора. По друго време хобитът щеше да застине с отворена уста, гледайки разкошната игра на най-чисти цветове, но сега цялото му внимание бе приковано в гривната. Над ухото му сумтяха джуджетата.

Те не сбъркаха. Огнената стреличка оживя – върхът й сочеше на север. Бяха изпреварили Олмер и сега оставаше съвсем малко – да стигнат до гърлото му с острието на стрела, меч, нож или секира...

Те заседнаха в най-тясното място на клисурата. Устието й бе притиснато от две високи отвесни канари, обрасли отгоре с ели. Избраха лявата. – на около триста крачки от края на гората, която опираше в голата каменна стена. Тъкмо там острото око на Дребосъка видя черната дупка на входа на някаква пещера.

- Дълбока е – доволно докладва Малкото джудже щом се върна от огледа, докато Торин и Фолко редяха по ръба на стръмнината по-тежки камъни – ако не да убият, то поне да разпръснат строя на охраната на Господаря.

Няма нищо по-лошо от очакването, Фолко не можеше нито да лежи, нито да седи, за разлика от неговите несравнимо по-сдържани спътници. Непрекъснато му се налагаше да се бори с буйното си въображение, което му рисуваше гледката на техните безжизнени съсечени тела след възможния неуспех. Гривната на Черните джуджета вече не му трябваше -той усещаше приближаването на Господаря с цялото си тяло, така както се чувства жарта, която излиза от силно напалена печка. Към тях се движеше Силата! От походката й не трепереха гори, нито се местеха планини, не преливаха речните корита, но тя и нямаше нужда от това. Тя не показваше могъществото си, стаена до онзи час, когато щеше се връхлети с войска върху всички, не само срещу опълчилите се, но дори и против решилите да останат настрана от сблъсъка, Фолко чувстваше глада на тази Сила и храна можеше да й бъде само властта!

А после кънтящото горско ехо донесе чаткане на копита. Приятелите като подкосени паднаха зад набързо довлечените към ръба на стръмнината купчини съчки. Приготвени бяха камъните, бе сторено всичко, което беше възможно – трябваше само да чакат. Да чакат и да молят всички Сили на Ардата, успехът да не им обърне гръб и този път.

Отрядът на Олмер приближаваше. Усилен от планинското ехо, тропотът на копитата на препускащите в тръс коне ставаше с всяка минута все по-силен. Джуджетата се вкопчиха в камъните, готови да ги метнат надолу, хобитът сложи стрела, като стисна втората със зъби. И двете стрели бяха от скъпоценните, елфическите. Три години той ги влачи със себе си като ги беше използвал сама веднъж – в клисурата на Сивия вихър. Криеше ги, трепереше над тях като над най-голяма скъпоценност, пазеше ги от влага, не забравяше още един път да прокара точилния брус по техните и без това остри върхове – всичко заради този ден и тази секунда. Чудесното оръжие дочака своя час. Или те ще достигнат целта си или няма да има какво и за кога да ги пази.