Зовът на барабана [bg]

— В деня след съня бабата на моя съпруг отиде да изкопае корен kinnea и по пътя видяла нещо синьо сред глината по речния бряг.

Наяуене извади малък топчест предмет и го пусна в ръката ми. Беше камъче; грубо, но без съмнение скъпоценно. Частици от каменното лоно бяха полепнали по него, но в сърцевината си беше наситено, меко синьо.

— Господи, това е сапфир, нали?

— Сапфир? — произнесе бавно Габриел, сякаш вкусваше думата. — Ние го наричаме… — Тя се поколеба, пак търсеше френската дума. — … pierre sans peur.

— Pierre sans peur? Безстрашен камък?

Наяуене кимна и пак заговори. Берт се зае с превода, преди майка ѝ да е отворила уста.

— Бабата на баща ми казва, че такъв камък пази хората от страха и усилва духа им, за да могат да бъдат излекувани по-лесно. Този камък вече излекува двама от треска и парещите очи на по-малкия ми брат.

— Бабата на съпруга ми иска да ти благодари за този дар. — Габриел пое отново превода.

— О… кажете ѝ, че няма защо. — Кимнах сърдечно към старицата и ѝ върнах синия камък. Тя го пусна в торбичката и дръпна връвчицата. После се вгледа внимателно в мен и дръпна една къдрица, като говореше и търкаше с пръсти кичура.

— Бабата на съпруга ми казва, че сега имаш лекарства, но ще имаш повече. Когато косата ти стане бяла като нейната, ще откриеш пълната си сила.

Старицата пусна кичура ми и ме погледна за миг в очите. Стори ми се, че видях огромна мъка в избелелите им дълбини, и посегнах неволно да я докосна.

Тя отстъпи назад и каза още нещо. Габриел ме погледна с любопитство.

— Каза, че не трябва да се тревожиш; болестта е изпратена от боговете. Няма да е по твоя вина.

Погледнах сепната към Наяуене, но тя вече се беше обърнала.

— Кое няма да е по моя вина? — попитах, но старата дама не каза нищо повече.