![Градината на Рама [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/8/2/gradinata-na-rama-bg-download.jpg)
Градината на Рама [bg]
- Автор: Ли Джентри, Кларк Артур Чарльз
- Серия: Рама (bg) #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Калпазанов
- ISBN: 954-17-00
- Переводчик: Надежда Гаврилова
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Градината на Рама [bg]». Краткое содержание книги:
— Граждани на Ню Идън — извика Никол в мегафона, — чуйте ме. В това дело има неща, които не знае нито един от вас. Ако ме изслушате…
— Убийте тая черна кучка — извика рижото момче, което бе ударило биота Гарсия с бейзболната бухалка.
Никол заплашително се вторачи в него, в погледа й гореше огън.
— Какво каза? — гласът й изгърмя.
Припяването моментално секна. Момчето се оказа изолирано. То се огледа наоколо и се ухили.
— Убийте тая черна кучка — повтори.
След миг Никол беше слязла по стълбите. Тълпата се раздели, когато тя се отправи към момчето.
— Повторете го още веднъж. — Ноздрите й бяха разширени, намираше се само на метър от своя противник.
— Убийте… — започна той.
Тя го зашлеви през лицето с цяла длан. Шамарът отекна из целия площад. Никол се извърна рязко и се отправи към стълбата, но от всички страни я сграбчиха ръце. Шокираното момче сви юмруци…
В този момент два пронизителни гърмежа разтърсиха площада. Докато всички се опитваха да разберат какво става, още два куршума изгърмяха в небето над главите на тълпата.
— Това сме само аз и пушката ми — на мегафона беше Макс Пъкет. — А сега, хора, ако позволите на госпожа съдията да мине… ето, така е по-добре… и вече си вървете вкъщи, най-добре е всички да си ходим.
Никол се освободи от ръцете, които я държаха, но тълпата не се разпръсна. Макс вдигна пушката, прицели се в дебелия възел на примката над подвижния ешафод и стреля отново. Парчета въже се разлетяха навсякъде, част от тях заваляха над тълпата.
— Народе, аз съм много по-противен от тези съдии тук. И вече зная, че ще изкарам известно време в изолационното за нарушаване на законите на колонията срещу огнестрелното оръжие. Дяволски сигурен съм, че хич няма да ми е приятно да застрелям някого от вас…
Макс насочи пушката към тълпата. Всички инстинктивно се снишиха. Макс стреля над главите им без да се цели и се разсмя от сърце, когато хората се разбягаха от площада.
Никол не можеше да заспи. Отново и отново в ума й изплуваше една и съща сцена. Продължаваше да се вижда как минава през тълпата и удря шамар на рижото момче. Принизих се до него — мислеше тя.
— Още си будна, нали? — попита Ричард.
— Ъ-хъ.
— Добре ли си?
Кратко мълчание.
— Не, Ричард — отвърна Никол. — Не съм… Безкрайно съм разстроена от това, че ударих момчето.
— Хайде, хайде, престани… Спри да се самообвиняваш… Той си го заслужи… Обиди те по най-грозен начин… Хора като него признават само силата.
Ричард се пресегна и започна да разтрива гърба на Никол.
— Господи, никога не си била толкова напрегната… мускулите ти са като възли…
— Разтревожена съм. Имам чувството, че цялата структура на живота ни в Ню Идън се разпада на части… И че всичко, което съм направила или правя, е безполезно…
— Направи всичка, което зависеше от теб, скъпа. Трябва да призная, че съм удивен от усилията ти… — Ричард продължаваше да разтрива гърба на Никол много нежно. — Но не бива да забравяш, че си имаш работа с човешки същества… Можеш да ги превозиш в друг свят да им предоставиш рая, но те пристигат там изпълнени със своите страхове и несигурност и културни пристрастия. Един нов свят може наистина да бъде нов, ако всички хора, които ще го изграждат, са с абсолютно празни умове, като нови компютри с празен софтуер и никаква оперативна система, просто маса освободен потенциал.
Никол успя да се усмихне:
— Не си голям оптимист, скъпи.
— А защо трябва да съм? Нищо от това, което видях тук, в Ню Идън, или на Земята, не ми подсказва, че човечеството е способно да постигне хармония в отношенията със самото себе си, а още по-малко с други живи същества. От време на време се появява някой индивид, или дори група, които надмогват основните генетични и социални недостатъци на своя вид… Но тези хора са чудо, определено не са правило.
— Не съм съгласна — изрече тихо Никол. — Възгледите ти са прекалено песимистични. Аз вярвам, че повечето хора болезнено, копнеят да постигнат тази хармония. Ние просто не знаем как да го направим. Ето защо се нуждаем от повече знания. И повече добри примери.