Градината на Рама [bg]

— Но твърди, че може да намали напрежението в колонията.

— На каква цена, Кенджи Уатанабе? Внимавай за условията. Този човек никога не предлага нещо безплатно.

И така, защо дойде? — обади се глас в главата на Кенджи, когато се отправи към огромния дворец, който другарят му от детските години бе построил за себе си. Не съм съвсем сигурен — отвърна друг глас. — Може би заради честта си. Или от себеуважение. Нещо дълбоко унаследено.

Дворецът на Накамура и заобикалящите го къщи бяха изградени от дърво, в класическия стил на Киото. Сини покриви, покрити с керемиди, грижливо, оформени градини, сенчести дървета, педантично почистени алеи — дори ароматът на цветята напомняше на Кенджи за родния му град на далечната планета.

На вратата бе посрещнат от прекрасна девойка по пантофи таби и кимоно, която се поклони и изрече:

— Ohairi kudasai — Това беше официалното японско приветствие.

Кенджи остави обувките си на полицата и също обу таби. Погледът на момичето не се отдели от пода, докато го превеждаше през малкото обзаведени в западен стил помещения на двореца към японската част, постлана с татами. Говореше се, че именно тук Накамура прекарва по-голямата част от свободното си време в забавления, със своите наложници.

Не след дълго девойката се спря и издърпа подвижната хартиена стена, изрисувана с летящи жерави.

— Dozo — покани го с жест да влезе.

Кенджи пристъпи в помещението, което бе застлано с шест татами и седна с кръстосани крака върху една от двете възглавници, поставени край блестящата черна лакирана масичка. Ще закъснее. Това е част от стратегията.

Друга девойка, също прекрасна, с избелено лице и облечена в разкошно кимоно в пастелни тонове, влезе безшумно. Носеше вода и японски чай. Кенджи започна бавно да посръбва от чашата, докато погледът му шареше из помещението. В единия ъгъл се намираше дървен параван с четири пана. Макар и от разстояние Кенджи разбираше, че резбата е съвършена. Надигна се от възглавницата, за да я разгледа отблизо.

Страната, която беше обърната към него, отразяваше красотата на Япония — по едно пано за всеки сезон. Зимната картина представляваше ски курорт в японските Алпи, затрупан с преспи сняг; пролетното пано изобразяваше цъфнали черешови дървета по поречието на Кама край Киото. Лятото бе примитивистично представен ясен ден — над зелената равнина се издигаше връх Фуджи със своята снежна шапка. Есенното пано представляваше тържество на цветовете сред дърветата, заобикалящи семейната гробница на Токугава и мавзолея на Нико.

Каква удивителна красота. Кенджи неочаквано изпита дълбока носталгия. Тошио се е опитал да пресъздаде света, който оставихме зад гърба си. Но защо? Защо е похарчил мръсните си пари за подобно великолепно творение на изкуството? Странен, непоследователен човек.