Градината на Рама [bg]

Какво става с мен? Да не би да се преуморих от работа? Може би съчетанието на делото Мартинес и женитбата ми дойдоха прекалено много? Или това е поредният психологически епизод?

Никол се опита да се успокои, като започна да диша бавно и дълбоко. Въпреки това не беше в състояние да се отърси от чувството, че Женевиев и Симон са действително в стаята. Усещането бе толкова силно, че тя едва се въздържа да не ги заговори.

Съвсем ясно си припомни разговора със Симон преди омъжването й за Майкъл О’Туул. Може би затова са тук. Дошли са да ме подсетят, че не съм си провела предбрачния разговор с Ели. Никол се разсмя нервно на глас, но кожата по ръцете й си оставаше настръхнала.

Простете ми, скъпи мои — обърна се тя както към фотографията на Ели, така и към духовете на Женевиев и Симон, които витаеха наоколо. — Обещавам, че утре…

Този път писъкът се чу съвсем ясно. Никол се вцепени, адреналинът нахлу в кръвта й. Само след секунди тя тичешком пресичаше къщата към кабинета на Ричард.

— Ричард — извика, още преди да стигне вратата, — чу ли…?

Никол се спря по средата на изречението. Кабинетът беше в пълен безпорядък. Ричард се намираше на пода, заобиколен от два електронни монитора и разбъркана купчина електронни части. В едната си ръка държеше малкия робот Принц Хал, а в другата скъпоценния портативен компютър, останал му още от нютоновата експедиция. Три хуманоида — две Гарсия и един полуразглобен Айнщайн се бяха навели над него.

— Хей, здрасти, скъпа — изрече безгрижно Ричард. — Какво правиш тук? Мислех, че вече си заспала.

— Ричард, сигурна съм, че чух да пищи птицеподобно. Само преди минута. Беше съвсем наблизо. — Никол се поколеба, опитвайки се да реши дали да му каже за посещението на Женевиев и Симон.

Ричард присви вежди.

— Не съм чул нищо — отвърна. — Чул ли е някой от вас? — попита той хуманоидите. Всички поклатиха отрицателно глави, включително и Айнщайн, чийто гръден кош зееше и беше свързан с четири кабела към мониторите на пода.

— Сигурна съм, че чух нещо — заинати се Никол. За момент замълча. Нима това е още един белег на краен стрес? — запита се наум. После огледа по-внимателно хаоса, който цареше на пода. — Между другото, скъпи, какво правиш?

— Това ли? — Ричард обхвана бъркотията с жест. — О, нищо особено. Просто поредната идея.

— Ричард Уейкфийлд — побърза да го прекъсне тя — не ми казваш истината. Тази бъркотия по пода в никакъв случай не може да бъде „нищо особено“, познавам те достатъчно добре. Казвай сега, какво толкова криеш…?

Ричард бе сменил дисплеите на всичките три действащи монитора и сега енергично клатеше глава.

— Това не ми харесва — мърмореше той. — Ама никак. — Погледна към Никол. — Наскоро да си влизала в последните ми файлове, които са вкарани в централния суперкомпютър? Дори случайно, без да искаш?