V. [bg]

В края на краищата ние се завърнахме, без изключения. А Марат го направи по начин, който във всяка друга житейска ситуация околните биха определили за абсурдно театрален. Той работеше като механик на Та Кали и се бе сприятелил с няколко пилоти. Един по един те намираха смъртта си горе в небето. Вечерта, когато загина последният от тях, Марат нахлу в офицерския клуб, преспокойно задигна бутилка вино — по онова време особено дефицитен артикул, както и всичко останало, тъй като за конвоите бе невъзможно да стигнат до Малта — и се напи до пределно войнствено състояние. След това го видели в покрайнините на града при един от зенитните разчети, където му показвали как да действа с артилерийската установка. До началото на следващата бомбардировка успели да го обучат. Оттогава нататък Марат поделяше времето си между летището и зенитките, открадвайки, както предполагам, по два-три часа сън на денонощие. На своята сметка той имаше сериозен брой свалени самолети. И в неговата поезия ясно започна да се проявява същото „бягство от уединението“.

Завръщането на Фаусто ІІ определено бе най-неистовото от всички. Изоставяйки абстракцията, нашият герой се превърна във Фаусто ІІІ — нечовечност, отразяваща възможно най-достоверно истинското състояние на нещата. Ще кажеш, че това е просто догадка. Ала най-вероятно не е само предположение.

Но всички споделяха тази чувствителност към декаданса, усещането за бавно падение, сякаш островът биваше заковаван в морето, сантиметър по сантиметър. „Аз помня“, бе написал онзи, новият Фаусто.