Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Не след дълго откри една малка ниша, от която се виждаше долната зала. Тя пристъпи внимателно към парапета и погледна надолу. Кожата й настръхна от моментното чувство, че всички очи, като прожектори, бяха насочени към нея.

Докато оглеждаше залата Муун забрави за себе си. Бледолики Зимни царедворци и тъмнокожи кареумовци свободно разговаряха помежду си. Заслепяващият спектър на техните дрехи скриваше контраста на произхода им. Те се гощаваха на масите, отрупани с най-новото от кулинарното изкуство на Зимата — механично съчетание на местни и вносни деликатеси. Муун преглътна, като си спомни оскъдната храна, която бе получила преди около час в казиното. Огледални кълба висяха във въздуха и бавно се въртяха, изпращайки надолу снежен водопад от пулсираща светлина.

Муун забеляза охраната от чуждоземна полиция, разположена дискретно в краищата на залата. Тя се чудеше дали е тук и командирът на полицията, прокле я на ум заради жестокото й правосъдие, което извърши над Б.З. Докато си мислеше това, зърна Първия секретар Сирас, но отново го изгуби, когато гостите се скупчиха, за да вдигнат тост.

Никъде в огромната зала не можа да види жена, която да изглежда като кралицата или да прилича на нея. И никъде не видя мъж в черно и маска на екзекутор или червенокосо момче, чието лице би познала навсякъде, колкото и да се е променило. Нима не беше тук? Беше ли напуснал вече залата? Ще го намери ли в неговите стаи? Тя се отдалечи от нишата, а сърцето й биеше тревожно.

— Значи си тук — каза един мъжки глас точно зад нея. — Не можеш ли да устоиш на желанието да шпионираш гостите си поне тази вечер? — Думите бяха заредени с дразнеща враждебност.

Муун замръзна, усети лицето й да почервенява от чувство за вина. Тя стисна зъби, надявайки се изчервяването й да изглежда като гняв. Обърна се, като приповдигна поли и изправи високо глава.

— Как си позволяваш да говориш на… — Роклята й се изхлузи от безчувствените й пръсти. — Спаркс? — Тя се олюля.

— Кой друг? — Той вдигна рамене и захълца. — Твоята вярна сянка на мъж — каза той едва-едва.

— Спаркс. — Тя вдигна ръце, стисна ги, за да се въздържи, да не ги протегне. — Това съм аз.

Той се намръщи, сякаш чуваше безвкусна шега.

— Надявам се, дявол да го вземе, че е така, Еъриенрод. Иначе ще си помисля, че не съм достатъчно пиян, за да се спася от кошмари в будно състояние… — Той я погледна със сълзливи очи, почесвайки ръце през цепнатите ръкави на ризата си.

— Не съм Еъриенрод. — Тя с усилие изговаряше думите. — Муун! Аз съм Муун, Спарки… — Най-после го докосна, почувства как усещането за допир плъзна по ръката й като шок.

Той се изви и се освободи, сякаш докосването го изгори.