Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Б.З.! Тя едва не извика след него. Като уви пелерината около себе си, Муун влезе в двореца.

Тя се движеше като призрак в празния коридор. Леките й стъпки скриваха нейното присъствие. Муун изключи сетивата си, несмееща да спре, да не се изгуби сред кристалната хипнотична пустош, която ограждаше безкрайните стени на коридора. Постепенно нейните напрегнати сетива доловиха шума от Залата на Ветровете. Ръката й стисна контролната кутия. Дланта й беше влажна и студена.

Хеън се бе изпотил, докато й разказваше какво ще намери там: хванатия вятър, издигащите се облаци, блестящия сводест бряг на пътеката над Бездната. Бездната, която той едва не превърна в гроб за Спаркс, неговия конкурент. Бездната, която вместо това унищожи него чрез Еъриенрод. Еъриенрод бе нарушила собствените си закони за ненамеса, за да спаси Спаркс и да остави Хеън пленник на едно съсипано тяло.

Муун достигна края на коридора, който водеше на открито сред огромни стенещи простори с неспокоен въздух над тях и бледи облаци-духове, издуващи се и треперещи под милувката на неземен любовник. Тя почувства как се смалява и изчезва, когато студеният поток на външния въздух откъм гърба й откри нейното самотно нахлуване, профуча алчно около нея, задърпа пелерината й. През проломите в стените стотици хиляди звезди лежаха бели в червената ковачница на нощта. Но вътре нямаше никаква топлина, никаква светлина освен обитаваното от духове зелено зарево на зеещата сервизна шахта.

Тя направи една стъпка напред, после следваща към този простор от пълна тъмнина, който се издигаше над Бездната. Той не ми каза, че ще бъде тъмно! От страх започна да залита, пръстите й натискаха поредицата от бутони на контролната кутия на кръста й; поредицата, която според Хеън ще отключи пред нея безопасен тунел във въздуха. Дали не лъжеше за всичко? Ако нейното присъствие тук имаше някакво значение за него, то беше само като средство за отмъщение.

Муун направи още една стъпка и още една, докато стигна трепереща до края на Бездната. Неочакваният влажен възходящ въздушен поток от шахтата я изненада, изтласка я обратно на платформата. И с него дойде миризмата на море, сладко-киселата миризма на риба и на сол, на гниещи сметища. Муун извика от изненада, вятърът погълна гласа й. „Богиньо!“ Диханието на морето я отхвърли назад, препъна я в непривичните й дрехи. Тя възстанови равновесие инстинктивно, като моряк на люлееща се палуба.

Издигащият се нагоре поток отново я отхвърли назад, като последно предупреждение.

— Ще вървя… — Тя натисна първото копче, чу първия тон от поредицата, почувства как вятърът около нея утихна. И с умението на стотици поколения преди нея, които преди това са излизали на среща с морето и звездите, тя пристъпи по моста без парапети и започна да ходи. На всяка трета стъпка тя включваше нова нота. Внимаваше стъпките й да не са нито много къси, нито много дълги, съсредоточила вниманието си в поредицата от ноти и в ритъма.