Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Понякога обаче бурята се прекъсваше от кратки затишия. Вятърът спираше, сякаш за да си поеме дъх. Единствено реката стенеше между неподвижните тръстики и черната завеса на смолистите дървета. През тия временни затишия мълчанието изглеждаше по-дълбоко. Тогава майорът и Джон Манглс се вслушваха внимателно.
През едно от тия затишия те чуха едно остро изсвирване.
Джон Манглс се приближи бързо към майора.
— Чухте ли? — каза му той.
— Да — отговори Мак Набс. — Дали беше човек, или животно?
— Човек — отговори Джон Манглс.
После и двамата започнаха да се вслушват. Необяснимото изсвирване се повтори внезапно и нещо като изстрел му отговори, но почти неуловимо, защото в момента бурята бушуваше със страшна сила. Мак Набс и Джон Манглс не можеха да се чуват. Те се приближиха до колата, която ги защищаваше от вятъра.
В този момент кожените завеси се повдигнаха и Гленарван слезе при другарите си. Той бе чул зловещото изсвирване, а също и изстрела, който бе отекнал като ехо под чергилото.
— В коя посока? — запита той.
— Там — Джон посочи тъмната пътека по направлението, в което тръгна Мълреди.
— На какво разстояние?
— Звукът бе донесен от вятъра — отговори Джон Манглс, — трябва да има поне три мили оттук.
— Да отидем! — каза Гленарван, като метна карабината на рамото си.
— Няма да ходим! — отговори майорът. — Това е уловка, за да ни отдалечат от колата.
— А ако Мълреди е убит от тия мизерници! — поде Гленарван, като сграбчи ръката на Мак Набс.
— Това ще разберем утре — отговори студено майорът, твърдо решен да попречи на Гленарван да извърши излишна непредпазливост.
— Вие не можете да напуснете лагера, милорде — каза Джон, — ще отида аз.
— Нито вие! — отвърна енерично Мак Набс. — Или искате да ни избият един по един, да намалят силите ни и след това да правят с нас, каквото си искат? Ако Мълреди е станал тяхна жертва, това е безспорно нещастие, но то не бива да става причина за нови жертви. Мълреди тръгна, защото изтегли жребия. Ако съдбата ме беше посочила на негово място, щях да тръгна като него, но нямаше нито да искам, нито да очаквам някаква помощ.
Задържайки Гленарван и Джон Манглс, майорът беше прав от всяко гледище. Да се опитват да стигнат моряка в тази тъмна нощ при опасността да попаднат на каторжниците, скрити в някоя горичка, беше безразсъдно и при това безполезно. Малкият отряд на Гленарван не броеше толкова много хора, че да рискува още някой от тях.
При все това Гленарван сякаш не искаше да се съгласи с тия доводи. Ръката му стискаше нервно карабината. Той крачеше напред-назад около колата и се вслушваше в най-малкия шум. Погледът му се мъчеше да пробие зловещата тъмнина. Мисълта, че един от неговите хора лежи смъртно ранен, изоставен без помощ, напразно викащ тия, за които се беше жертвувал, не му даваше мира. Мак Набс не знаеше дали ще успее да го задържи и дали Гленарван, воден от поривите на сърцето си, няма да се изложи на изстрелите на Бен Джойс.
— Едуард — каза му той, — успокойте се. Послушайте един приятел. Помислете за леди Елена, за Мери Грант, за всички, които остават! Впрочем къде искате да отидете? Къде ще намерите Мълреди? Той е бил нападнат на две мили оттук, но по кой път? Коя посока ще хванете?…
В този момент сякаш в отговор на думите на майора се дочу вик за помощ.
— Слушайте! — каза Гленарван.
Този вик идваше от същата страна, откъдето се бе чул изстрелът, на по-малко от четвърт миля. Гленарван отстрани майора и се спускаше вече по пътеката, когато на триста метра от колата се чуха думите:
— Помощ! Помощ!
Гласът беше жален и отчаян. Джон Манглс и майорът се втурнаха в тази посока.
Няколко мига след това те забелязаха край сечището човешка фигура, която се влачеше и издаваше жални стенания.
Това беше Мълреди, ранен, умиращ, и когато другарите му го вдигнаха, почувствуваха ръцете си облени с кръв.
Дъждът се беше засилил, а вятърът беснееше между клоните на изсъхналите дървета. Тялото на Мълреди бе пренесено сред бурята от Гленарван, майора и Джон Манглс.
Всички излязоха да ги посрещнат. Паганел, Робърт, Уйлсън и Олбинет слязоха от колата, а леди Елена отстъпи на бедния Мълреди своето място. Майорът сне рубашката на моряка, от която течеше кръв и вода, и откри раната. Нещастникът бе ударен с нож в левия хълбок.
Мак Набс го превърза много сръчно, но не можеше да каже дали ножът не бе засегнал някой от важните органи. От раната бликаше яркочервена кръв. Бледността и отпадналостта на ранения показваха, че положението му беше сериозно. Майорът постави върху отвора на раната, която проми предварително с чиста вода, дебел пласт марля и парче плат, които превърза с бинт. Така той спря кръвотечението. Мълреди бе положен да легне на обратната на раната му страна, главата и гърдите му повдигнати, а леди Елена му даде да пие няколко глътки вода.