Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Когато се приближиха до землянката, Кътбърт също бе обзет от странно предчувствие. Прекосиха хребета и погледнаха към Бар Кей. Вратата на землянката зееше.
— Роланд! — извика Алан. Сочеше към горичката до поточето на ранчото. Техните дрехи, на тръгване спретнато прострени да се сушат, бяха разпилени наоколо.
Кътбърт скочи от седлото и хукна надолу. Вдигна една риза, помириса я и я захвърли.
— Опикани са! — извика невярващо.
— Елате — каза Роланд. — Да видим щетите.
8
Имаше много щети за гледане. „Както си очаквал“ — рече Кътбърт и погледна към Роланд. След това се обърна към Алан, който изглеждаше тъжен, но не и особено изненадан. Както сте очаквали и двамата.
Роланд се наведе над един от мъртвите гълъби и вдигна нещо толкова тънко, че в началото Кътбърт не можа да види какво е. След това се изправи и го показа на приятелите си. Беше косъм. Много дълъг и много бял. Отвори пръсти и косъмът литна към пода. Падна сред накъсаните останки на майката и бащата на Кътбърт Алгууд.
— Ако си знаел, че старият гарван е наблизо, защо не се върнахме да го довърших? — се чу да пита Кътбърт.
— Защото още не му е дошло времето — меко каза Роланд.
— Той би го направил, ако ние бяхме на негово място и съсипвахме неговите вещи.
— Ние не сме като него — меко обясни Роланд.
— Ще го открия и зъбките ще му изхвърчат през темето.
— Нищо такова няма да направиш — заяви меко Роланд.
Ако чуеше още една мека дума от устата на Роланд, Бърт щеше да полудее. Всички мисли за приятелство и ка-тет излетяха от ума му, който се скри някъде дълбоко, залян от кървав гняв. Джонас е бил тук. Джонас е пикал върху дрехите им, нарекъл е майката на Алан кучка, накъсал е безценните им снимки, драскал е детински глупости по стените им, убил е гълъбите им. Роланд е знаел,… а не е направил нищо… и възнамерява да продължи да не прави нищо. Освен да спи с приятелката си. При това много, защото сега само това го интересува.
„Следващия път като се качиш на седлото, лицето ти никак няма да й хареса — закани се Кътбърт. — Ще се погрижа за това“
Замахна с юмрук. Алан го хвана за китката. Роланд се извърна и започна да събира разпилените одеяла, сякаш гневното лице на Кътбърт и свитият му юмрук нямаха нищо общо с него.
Кътбърт сви и другия си юмрук, възнамерявайки да накара Алан да го пусне, все едно как, но като видя кръглото, честно лице на приятеля си, тъй непресторено и объркано, малко се успокои. Алан нямаше нищо общо. Кътбърт беше сигурен, че и той е знаел, че тук става нещо лошо, но също така беше сигурен, че Роланд е настоял Алан да не предприема нищо, докато Джонас си тръгне.
— Ела с мен — промърмори Алан и обви с ръка раменете на Бърт. — Да идем. В името на баща си, ела. Трябва да се успокоиш. Нямаме време да се бием помежду си.
— Няма време и мозъкът на водача ни да минава през оная работа — тросна се Кътбърт, без да понижава глас. Но когато Алан отново го дръпна, се остави да бъде отведен до вратата.
„За последен път ще преглътна гнева си — каза си той. — но ми се струва — знам, — че това е всичко, на което съм способен. Ще накарам Алан да му го каже.“
Мисълта да изпрати Алан като посредник при най-добрия си приятел — и че нещата са се обърнали по този начин — изпълни Кътбърт с черна, отчайваща ярост и на прага на верандата той се обърна към Роланд.
— Тя те е направила страхливец — каза на Свещения език. Зад него Алан шумно пое дъх.
Роланд застина като вкаменен с гръб към тях, грабнал цяла купчина одеяла. В този миг Кътбърт беше сигурен, че Роланд ще се обърне и ще се нахвърли върху него. Ще се сбият и няма да се оставят, докато един не падне мъртъв, ослепял или в безсъзнание. И най-вероятно това ще е самият той, но вече не му пукаше.
Но Роланд не се обърна. Вместо това отвърна на същия език:
— Той е дошъл да открадне предпазливостта и Сдружението ни. Ти си се поддал.
— Не — каза Кътбърт, преминавайки на обикновения език.
— Знам, че част от теб наистина вярва в това, но не е така. Истината е, че ти си загубил посоката. Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел. Аз…
— О, бога ми, ела! — почти изръмжа Алан и го дръпна от вратата.
9
Като го нямаше Роланд, яростта на Кътбърт неволно се насочи към Алан — обръщаше се като ветропоказател, щом вятърът се смени. Двете момчета се гледаха лице в лице насред слънчевия двор; Алан изглеждаше нещастен и объркан, а Кътбърт така силно стискаше юмруци, че ръцете му трепереха.