Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Първо ми покажи своя сигул.
— Разбира се. Колко си предпазлив.
Мъжът в черно пъхна ръка под дрехата си и извади парче метал — може би сребро, предположи Джонас. Хвърли го на масата и то иззвъня до чинията на Джонас. На него беше гравирано именно онова, което очакваше — втренченото око.
— Доволен ли си?
Джонас кимна.
— Върни ми го.
Джонас се протегна, но изведнъж инак сигурната му ръка се разтрепери като несигурния му глас. Погледна играещите си пръсти; постави длан върху масата.
— Аз… Аз не искам.
Не. Не искаше. Внезапно разбра, че ако го докосне, гравираното сребърно око ще се обърне… и ще се впери в него.
Мъжът в черно се изкиска и повика метала с пръст. Сребърната тока (точно на това приличаше, помисли си Джонас) се плъзна обратно към него… и скочи в полите на домотканата му роба.
— Абракадабра! Хоп! Краят! Сега — мъжът деликатно отпи от виното си — вече приключихме с досадните формалности.
— Има още една — каза Джонас. — Ти знаеш името ми. Бих искал да науча твоето.
— Наричай ме Уолтър — рече мъжът в черно и усмивката внезапно изчезна от устните му. — Добрият стар Уолтър, това съм аз. Сега нека видим къде сме и накъде сме се запътили. Нека, с две думи, да проведем съвещание.
14
Когато Кътбърт се върна в землянката, вече беше се спуснала нощта. Роланд и Алан играеха на карти. Бяха почистили и домът им изглеждаше почти както преди (благодарение на терпентина, който откриха в килера на стария иконом, така че дори мръсотиите от стените се бяха стопили и от тях бяха останали само розовите им призраци), а сега бяха дълбоко погълнати от играта на „Горещата Пътека“, както я знаеха в техния край на света. Тъй или иначе, това беше проста версия на „Гледай ме“ за двама — игра на карти, популярна в баровете, къщите и край лагерните огньове откакто свят светува.
Роланд вдигна поглед, опитвайки се да отгатне чувствата на Бърт. Външно изглеждаше безчувствен, както винаги, дори бе надиграл Алан с четири трудни ръце, но вътрешно се разкъсваше от болка и нерешителност. Алан му беше предал думите на Бърт от разговора им на двора, а подобни неща от устата на приятел, дори чрез посредник, звучат ужасно. Но повече го тревожеше онова, което Бърт подхвърли на излизане — „Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел“. Съществува ли макар и минимална възможност да е сторил такова нещо? Отново и отново си повтаряше, че не съществува — бе им наредил да следват труден, но разумен път, но нямаше по-добър начин. Крясъците на Кътбърт бяха породени от гняв, от нерви… и ярост, задето са потъпкали така отвратително личните им неща. И все пак…
Кажи му, че е прав, че истинската причина не е тази, което значи, че греши изцяло.
Не може да бъде.
Или може?
Кътбърт се усмихваше и лицето му аленееше, сякаш бе препускал по целия път дотук. Изглеждаше млад, красив и жизнен. Всъщност изглеждаше щастлив, почти като предишния Кътбърт — който неуморно дрънкаше смехории на гарвановия череп, докато някой го помоли, ама много настоятелно, да си затвори устата.
Но Роланд не вярваше на очите си. В усмивката имаше нещо нередно, червенината по страните му бе може би ярост, а не здраве, и искрите в очите му като че бяха трескави, а не весели. Лицето на Роланд остана непроменено, но сърцето му изтръпна. Надяваше се бурята да утихне от само себе си, ако й даде малко време, но не му се вярваше. Стрелна с поглед Алан и видя, че и той чувства същото.
„Кътбърт, всичко ще свърши след три седмици. Само да можех да ти го кажа.“
Мисълта, която отекна в главата му, го шокира с простотата си — „Защо не можеш?“
Осъзна, че не знае. Защо си мълчеше и пазеше мислите си за себе си? С каква цел? Сляп ли беше? Богове, сляп ли беше?
— Здрасти, Бърт — поздрави. — Добре ли се разхо…
— Да, много беше приятно, наистина добре пояздих, беше много поучително. Ела навън. Трябва да ти покажа нещо. Веселите отблясъци в очите на Бърт му харесваха все по-малко, но остави картите си с лице надолу и се изправи. Алан го дръпна за ръкава:
— Недей! — гласът му беше тих и паникьосан. — Не го ли виждаш какъв е?
— Виждам — отвърна Роланд. Сърцето му се свиваше от ужас.
Докато бавно следваше приятеля си, който вече изобщо не приличаше на приятел, за първи път Роланд откри, че е взимал решения в състояние, близо до безпаметно пиянство. И дали изобщо са били решения? Вече не беше много сигурен.