Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Джонас пъхна края на кучешката опашка в един кафез така, че да прилича на голямо, увиснало перо. С боята изписа по стените особено чаровни момчешки шегички, като:
и
След това излезе и постоя малко на верандата, за да се убеди, че все още е сам в Бар Кей. Естествено, че е сам. Но накрая за миг-два се почувства притеснен — почти си помисли, че са го усетили. Чрез някаква телепатия от Вътрешността, да речем.
Има такова нещо, знаеш. Докосването, както го наричат.
Аха, само че го използваха стрелците, артистите и умопобърканите. А не разни мошеници, все едно дали бяха лордове или не.
Въпреки всичко Джонас се върна при коня си тичешком, скочи на седлото и препусна към града. Ситуацията назряваше, а имаше още много за вършене, докато Луната на демона изгрее пълна на небето.
6
Хижата на Рия, с каменните си стени и напуканите плочи на покрива, покрити с мъх, се гушеше на последния хълм на Кьос. Оттук се откриваше разкошен изглед на северозапад — към Лошите треви, пустинята, Висящата скала и Айболт каньон — но хубавите пейзажи бяха последното, което вълнуваше Шийми, докато внимателно вкарваше Капричозо в двора на Рия малко след пладне. От час изпитваше глад, но сега ненадейно премина. Мразеше това място повече от всяко друго в Баронството, дори повече от Ситго, с големите кули, които винаги скръц-скърцаха и щрак-щракаха.
— Сай? — провикна се докато крачеше с мулето през двора. Когато приближиха хижата, Капи се запъна, непоклатимо заби копита в земята и наведе глава, но когато Шийми дръпна въжето, отново тръгна. Шийми почти го съжаляваше.
— Госпожо? Търся добрата старица, дето не би посегнала и на муха. Ту-ук ли сте? Иде добрият Шийми с ябълковата ракия. — Усмихна се и вдигна свободната си ръка с дланта навън, за да покаже, че не я заплашва по никакъв начин, но хижата оставаше безмълвна. Присви го стомахът. За миг се уплаши, че ще се изпусне в гащите като бебе; като се облекчи от газовете, усещането премина и се почувства малко по-добре. Или поне червата му се почувстваха по-добре.
Продължи напред, но с всяка следваща стъпка тук му харесваше все по-малко. Дворът беше осеян с камъни, а високите бурени жълтееха, сякаш собственичката на хижата бе поразила с докосването си самата земя. Имаше градина и Шийми отбеляза, че повечето зеленчуци в нея — най-вече тикви и моркови — са мутанти. Погледът му попадна върху градинското плашило. То също беше мутант — противно творение с две сламени глави и трета сламена ръка в женска копринена ръкавица, която стърчеше от гърдите му.
„Сай Торин никога няма да ме придума да се върна тук — каза си той. — Пък дори за всички пепита на света.“
Вратата на хижата беше отворена. Приличаше на зяпнала уста. Отвътре лъхаше болестотворна влажна смрад.
Шийми спря на петнадесетина крачки на прага и когато Капи го побутна по дупето (като че ли питаше какво го спира), момчето тихо изписка. Едва не хукна да бяга и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се строполи на земята. Денят беше ясен, но тук горе, на хълма, слънцето изглеждаше някак безпредметно. Не идваше тук за първи път и хълмът на Рия никога не му е бил приятен, но днес му се струваше някак още по-страшен. Така се чувства, когато звукът на изтъняването го събуди посреднощ. Стори му се, че насреща му се промъква някакво ужасяващо създание, от което се виждат само обезумелите очи и зейналата огнена паст.
— С-с-сай? Има ли някой тук? Аз…
— Ела по-близо — гласът долиташе иззад отворената врата.
— Ела да те видя, идиотче такова.
Стараейки се да не се разхленчи или разплаче, Шийми изпълни повелята на гласа. Мина му през ум, че може би никога повече няма да слезе по хълма. Капричозо може и да се върне, но не и той. Бедният Шийми ще свърши в казана — топла вечеря за довечера, супа за утре и студени пържоли до края на годината… Това ще стане с него.
Измина мъчителния път до прага на Рия с омекнали крака — ако коленете му се докоснеха, щяха да дрънчат като кастанети. Дори гласът й звучеше различно.
— С-сай? Страх ме е. Тъ-ъ-ъй си е.
— Така и трябва — отсече гласът. — Той се лееше иззад вратата, стелейки се в слънчевия ден като гаден миризлив дим. — Няма значение обаче — просто прави, каквото казвам. Ела по-близо, Шийми, син на Станли.
Шийми го послуша, макар че ужасът му нарастваше с всяка крачка. Мулето го последва със сведена глава. По целия път насам Капи съскаше като гъска — не млъкна за миг, — но сега не издаваше и звук.