Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Като се погрижи за гълъбите, вече чуваше по-добре. Напрегнал слух, бавно се заразхожда по дъсчения под с наведена глава.
4
Когато Алан се зададе в галоп, Роланд не обърна внимание на изопнатото бяло лице на момчето и пламтящите му, ужасени очи.
— Тук ги изкарах тридесет и един — каза той. — Всичките с марката на Баронството — корона и щит. А ти?
— Трябва да се връщаме — каза Алан. — Нещо не е наред. Докосването е. Никога не съм го чувствал така ясно.
— Ти колко ги изкара? — отново попита Роланд. Имаше моменти, като сега например, когато способността на Алан да използва докосването му беше по-скоро досадна, отколкото полезна.
— Четиридесет. Или четиридесет и един, забравих вече. Но какво значение има? Те са преместили онова, което не желаят да преброим. Роланд, чу ли ме? Трябва да се върнем! Нещо не е наред! В лагера става нещо!
Роланд погледна към Бърт, който мирно яздеше на петстотин метра встрани. След това се обърна към Алан с повдигнати в безмълвен въпрос вежди.
— Бърт? Той винаги е бил сляп за докосването — нали знаеш. Но аз не съм. Знаеш, че не съм! Роланд, моля те!
Който и да е, ще види гълъбите! Може да намери пистолетите ни! — обикновено флегматичен и муден, Алан почти крещеше от възбуда и напрежение. — Ако не дойдеш с мен, поне ме остави да се върна сам! Трябва да се върна, Роланд, в името на баща си!
— В името на твоя баща не ти разрешавам — отвърна Роланд. — Аз преброих тридесет и един. Твоите са четиридесет. Да, нека кажем четиридесет. Това е хубаво число — не по-лошо от всяко друго, струва ми се. Сега ще си разменим местата и ще ги преброим отново.
— Какво ти става? — почти прошепна Алан. Гледаше Роланд, сякаш е полудял.
— Нищо.
— Ти знаеше! Знаел си, когато тръгнахме тази сутрин!
— О, може и да съм видял нещо — каза Роланд, — отражение, може би, но… ти вярваш ли ми, Ал? Това е важно, струва ми се. Вярваш ли ми, или си мислиш, че съм си изгубил ума? Като него? — кимна към Кътбърт. На устните му трепкаше лека усмивка, но очите му бяха празни и отчуждени — както обикновено погледът му се рееше над хоризонта. Алан се запита дали Сюзан Делгадо вече е виждала това изражение, и ако го е виждала, какво си мисли по въпроса.
— Вярвам ти. — Алан се чувстваше толкова объркан, че не беше сигурен дали казва истината, или лъже.
— Добре. Тогава си сменяме местата. Аз ги изкарах тридесет и един, имай предвид.
— Тридесет и един — повтори Алан. Вдигна ръце и плесна бедрата си толкова звучно, че обикновено спокойният му кон присви уши и леко подскочи. — Тридесет и един.
— Мисля, че днес можем да се приберем по-раничко, ако това ще те успокои — подметна Роланд и се отдалечи. Алан го проследих поглед. Винаги бе недоумявал какво ли става в мозъка на Роланд, но никога колкото днес.
5
Скръц. Скрщ-скръц.
Ето за какво се ослушваше — и то тъкмо когато вече се канеше да се откаже. Бе очаквал да открие скривалището по-близо до леглата, но те наистина бяха много хитри.
Коленичи и повдигна с острието на ножа дъската, която изскърца. Под нея се подадоха три пакета, омотани в тъмни ивици памучен плат. Лентите бяха влажни и приятно миришеха на смазка. Джонас ги извади и ги разопакова, любопитен да види какво са домъкнали тия момчета. Отговорът беше полезен, но нежелан. Два от пакетите съдържаха по един петзарядник от онези, които се наричаха, кой знае защо „резачи“. В третия имаше два пистолета с шест патрона. Джонас си помисли, че е открил големите револвери на стрелеца и сърцето му едва не се пръсна — те имаха истински синкави стоманени барабани, ръкохватки от сандалово дърво, дула като минни шахти. Такива пистолети не би могъл да остави, независимо какво ще му коства това. Но плътните ръкохватки му подействаха доста успокоително. Човек не си проси сам разочарованието, но то е прекрасен начин да си прочистиш мозъка.
Уви отново пистолетите и ги прибра на мястото им, после намести и дъската. Някоя шайка градски мърльовци би била способна така да вандалства в незащитената им землянка — но да открие подобно скривалище? Не, братко. Малко е вероятно.
Наистина ли мислиш, че ще повярват, че това е работа на градските хулиганчета?
Може би; това, че ги беше подценил отначало, не означаваше, че трябва да се преобърне наопаки и сега да вземе да ги надценява. Пък и можеше да си позволи лукса да не му пука. И без това ще се ядосат — може би ще ги ядоса достатъчно, за да ги накара да напуснат убежището си. Да зарежат предпазливостта… и да се хвърлят с главата напред.