Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Шийми вдигна глава и когато периферията на шапката откри лицето му, Кътбърт млъкна. На лицето на другото момче бе изписан смъртен страх — страните му бяха побледнели, зениците му се бяха разширили от ужас, а устните му трепереха.
11
Ако бе пожелал, Шийми можеше да стигне при Делгадо още преди два часа, но той се бе влачил като костенурка, а писмото в пазвата му сякаш го теглеше назад. Ужасно, просто ужасно. Вече дори не можеше да мисли, защото мозъкът му направо се беше изприщил от мислене.
Кътбърт моментално скочи от коня и забърза към Шийми, Сложи ръка на раменете му.
— Какво има? Кажи на старото приятелче. Няма да ти се смея, честна дума.
При звука на милия глас на „Артър Хийт“ и при вида на загриженото му лице, Шийми се разплака. Строгото нареждане на Рия да не казва на никого, на мига излетя от ума му. Хълцайки, той разказа всичките си приключения от сутринта. Два пъти Кътбърт трябваше да го моли да говори по-бавно, а когато го заведе под сянката на едно дърво, Шийми най-сетне се поуспокои. Кътбърт слушаше разказа с нарастваща тревога. Накрая Шийми извади плика от ризата си.
Кътбърт счупи печата и прочете писмото, а очите му се разшириха.
12
Джонас се върна в отлично настроение от пътешествието си до Бар Кей и намери Рой Дипейп да го чака в „Почивка за пътника“. Пратеникът най-сетне се появи, съобщи Дипейп, и настроението на Джонас се подобри още повече. Само че Рой не изглеждаше особено доволен от новината. Даже никак.
— Човекът отиде в Сийфронт, където сигурно го чакат — съобщи Дипейп. — Иска веднага да отидеш при него. На твое място дори не бих обядвал. И не бих пил. Трябва да се оправяш с този на свежа глава.
— Днес съветите ти безплатни ли са, Рой? — попита Джонас. Говореше ужасно саркастично, но когато Пети му донесе чаша уиски, я отпрати и поиска вода. Рой изглежда странно, реши Джонас. Твърде блед беше днес добрият стар Рой. А когато Шеб седна пред пианото си и засвири, Дипейп подскочи, а ръката му се стрелна към кобура. Интересно. И малко тревожно.
— Казвай, синко — защо ти е настръхнала косата?
Рой поклати мрачно глава.
— Не зная точно.
— Как се казва човекът?
— Не съм го питал, а и той не ми каза. Показа ми сигула на Фарсън обаче. Знаеш… — Дипейп малко снижи глас. — Окото.
Джонас знаеше, разбира се. Мразеше това отворено втренчено око и не можеше да си обясни защо въобще Фарсън го е избрал. Защо не сочещ пръст? Или кръстосани мечове? Или птица? Например сокол — соколът би бил чудесен сигул. Но това око…
— Добре — каза той и допи водата си. И без друго му дойде по-добре от уиски — беше се разсъхнал като кост. — Останалото ще науча сам, нали така?
Когато достигна летящите врати и ги отвори, Дипейп го повика по име. Джонас се обърна.
— Изглежда като външните хора — каза Дипейп.
— Какво имаш предвид?
— Не знам точно — Дипейп изглеждаше притеснен и изплашен… но и настръхнал. Не пускаше пистолетите. — Говорихме само пет минути, но като го погледах, ми запри лича на оня дърт мръсник Рици — дето го застрелях. После пак го огледах и си рекох: „Леле божке, това е старото ми татенце“. След малко и това премина и той пак заприлича на себе си.
— И на какво прилича?
— Сам ще видиш, значи. Не знам дали ще ти хареса особено.
Джонас придържаше едното крило на вратата и размишляваше.
— Абе, Рой, т’ва да не е самият Фарсън? Добрият де, маскиран по някакъв начин?
Дипейп се поколеба, смръщи се и поклати глава: — Не.
— Сигурен ли си? Виждали сме го само веднъж, спомни си, и то отдалеч.
Латиго им го показа. Преди шестнадесет месеца, плюс минус.
— Сигурен съм. Сещаш ли се колко беше грамаден?
Джонас кимна. Фарсън не беше Властелина Пърт, но имаше към метър и осемдесет и имаше широки рамене и гърди.
— Този човек е висок колкото Клей или по-дребен. И си стои все същия на ръст, независимо на кого прилича. — Дипейп се поколеба и продължи: — Смее се като мъртвец. Едва го изтърпях.
— Какво искаш да кажеш с това „като мъртвец“?
Рой Дипейп поклати глава:
— И аз не мога да ти кажа.
13
След двадесет минути Елдред Джонас мина под „ЕЛАТЕ В МИР“ и влезе в двора на Сийфронт доста притеснен, защото бе очаквал Латиго… а освен ако Рой не е в ужасна грешка, пристигналият не беше Латиго.
Мигел се запъти към него със старата си гумена усмивка на уста и пое юздите на коня.
— Благодаря.
— Няма за какво, господарю!
Джонас влезе, видя Олив Торин в предния салон като самотен призрак и й кимна. Тя отвърна на поздрава и дори леко се усмихна.