Магьосникът

— Хайде, хайде — каза гласът, който го бе поканил да влезе. Долиташе иззад лявото рамо на Джонас. — Няма нужда от това, всички сме приятели. Нали сме съюзници.

Джонас се завъртя на токове, внезапно почувствал се стар и бавен. Намери се пред мъж, среден на ръст, добре сложен, с ясни сини очи и румени страни, признак на добро здраве или от добро вино. Раздалечените му, усмихващи се устни разкриваха малки гъсти зъби, които изглеждаха заострени като игли — което определено бе неестествено. Беше с черна роба като расо на светец, но качулката бе отметната назад. Първоначалното предположение, че човекът е плешив, се оказа погрешно. Косата му беше отрязана толкова късо, че приличаше на мъх.

— Прибери гърмялката — нареди човекът в черно. — Повтарям ти, че сме приятели — направо първи дружки. Ще седнем заедно на маса и ще говорим дълго — за волове и петролни танкери и дали Франк Синатра е по-добър певец от Дер Бингл.

— Кой? По-добър какво!

— Няма значение, не го познаваш. — Мъжът в черно отново се засмя. Такъв тип звук по би се свързвал със зарешетения прозорец на някоя лудница.

Обърна се. Отново погледна в огледалото. Този път мъжът в черно стоеше и се усмихваше, придобил гигантски размери. Богове, такъв ли беше от самото начало?

„Да, но не си могъл да го видиш, преди той да поиска. Не знам дали е магьосник, но е илюзионист, да. Може би дори е вещерът на Фарсън.“

Отново се обърна. Мъжът в свещеническото расо продължаваше да се усмихва. Зъбите му вече не бяха заострени. Но одеве бяха. Джонас залагаше часовника си, че не греши.

— Къде е Раймър?

— Изпратих го да поработи с младата сай Делгадо върху Жътвените катехизми — каза мъжът в черно. Приятелски обгърна с ръка раменете на Джонас и го поведе към масата. — Най-добре да си поприказваме насаме, струва ми се.

Джонас не искаше да обиди човека на Фарсън, но не можеше да понася допира на тази ръка. Не знаеше защо, просто беше непоносимо. Като някаква отрова. Изплъзна се от нея и се запъти към единия стол, стараейки се да не трепери. Нищо чудно, че Дипейп се завърна от Висящата скала толкова блед. Нищо чудно.

Вместо да се обиди, човекът в черно отново се изкиска. („Да — рече си Джонас, — смее се като мъртвец, много добре казано.“). За миг на Джонас му се стори, че е с Фардо, бащата на Корт — човекът, който го изпрати на запад преди много, много години — и пак посегна към пистолета си. Но в следващия миг отново стоеше пред мъжа в черно, който му се усмихваше неприятно всезнайко, а сините му очи танцуваха като пламъците на газените лампи.

— Видя нещо интересно, а, сай Джонас?

— Аха — съгласи се Джонас, докато сядаше. — Храна. — Взе парче хляб и го пъхна в устата си. Хлябът залепна за сухия му език, но той решително го задъвка.

— Добро момче. — Другият също седна и наля вино, като първо напълни чашата на Джонас. — Сега, приятелю, ми разкажи всичко, което си направил, откакто са пристигнали тези трима досадници, както и всичко, което знаеш. Бъди тъй добър, не пропускай нищо.