Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Може пък вие с Икариум да сте последната отбранителна линия на Пъст — каза Фидлър. — Ако Пътят наистина се слее тук. — „Да, да се попречи на превъплъщенците да се доберат до портала е нещо добро, но усилието може да се окаже фатално… ако не и по-лошо.“
— Вероятно — съгласи се мрачно Маппо.
— Е, можете просто да си тръгнете.
Треллът вдигна глава и се усмихна кисело.
— Боя се, че Икариум търси своето приключение. Тъй че оставаме.
Фидлър присви очи.
— Двамата сте готови да предотвратите използването на портала, нали? Искарал Пъст знае това и точно на това разчита, нали? Използвал е чувството ви за дълг и чест срещу вас.
— Силен ход. И е толкова ефективен, че като нищо може да го използва още веднъж — и с тримата ни.
Фидлър се намръщи.
— Много ще му е трудно да намери у мен чак толкова вярност към каквото и да било. Вярно, войниклъкът залага на такива неща като дълг и чест, но все пак първата му грижа е да избие Гуглата и от двете. Колкото до Крокъс, той е верен на Апсалар. А колкото до нея…
— М-да. — Маппо протегна ръка и я сложи на рамото на сапьора. — Така че разбирам причината за мъката ти, Фидлър. И ти съчувствам.
— Казваш, че ще ни придружите до Треморлор.
— Ще ви придружим. Пътят ще е тежък. Икариум е решил да ви водим.
— Значи наистина съществува.
— Определено се надявам.
— Май е време да се върнем при другите.
— И да им споделим мислите си?
— Дъх на Гуглата, не!
Треллът кимна и се изправи.
Фидлър изсъска.
— Какво има? — попита го Маппо.
— Фенерът е изгаснал. От доста време. На тъмно сме, трелл.
Храмът беше потискащ. Тромавите циклопски стени в най-долните му нива се бяха наклонили и хлътнали, сплескани сякаш под тежестта на камъка отгоре. От широките фуги по тавана се сипеше прах като вода и се трупаше на пирамиди по пода. Фидлър закуцука след Маппо към витото стълбище, което щеше да ги отведе при другите.
Половин дузина бок’арали ги следваха като сенки; всички зверчета стискаха в лапите си листати клони, с които замитаха камъните. На сапьора щеше да му е по-смешно, ако съществата не бяха постигнали такова съвършенство в подражанието си на Искарал Пъст и манията му към паяците — чак до свирепо съсредоточените им кръгли сбръчкани черни личица.
Маппо му беше обяснил, че съществата почитали Върховния жрец. Не както куче господаря си, а по-скоро както храмови служители своето божество. Странните им ритуали гъмжаха от посветителни дарове, загадъчни символи и издялани с треперлива ръка икони. Много от тези ритуали, изглежда, включваха и телесни отпадъци. „Като не можеш да създадеш свещени книги, създаваш каквото можеш, нали.“ Съществата докарваха Искарал Пъст до бяс. Кълнеше ги и беше започнал да носи камъни в една торба. Замерваше с тях бок’арала, когато му паднеше сгода.
Крилатите създания събираха тези „пратени от бога“ предмети и явно ги почитаха като святи — тази заран Върховният жрец беше намерил торбата грижливо напълнена със събраните камъни. Беше се разпенил от гняв, щом го откри.
Маппо за малко щеше да се спъне в купчина факли по пътя си. Тъмнината беше проклятие за сенките, а Пъст държеше на ескорта от слуги на своя бог. Запалиха си по една, съзнавайки с ирония висшето им предназначение. Маппо можеше да вижда и без тяхна помощ, но Фидлър трябваше да се държи здраво за гръдната кожена сбруя на трелла.
Стигнаха до стълбището и спряха. Бок’арала останаха на десетина крачки назад в коридора и забърбориха, увлечени в някакъв странен спор.
— Икариум е минал оттук наскоро — рече Маппо.
— Да не би магията да усилва сетивата ти? — попита Фидлър.
— Не е точно това. По-скоро е от столетията приятелство…
— Онова, което те привързва към него, искаш да кажеш.
Треллът изпухтя.
— Не с една верига, а с хиляда, войниче.
— Толкова тежък товар ли е приятелството ви?
— Някои товари ги приемаш на драго сърце.
Фидлър помълча.