Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не само на Пъст, изглежда, а и на богинята на Вихъра… нищо чудно самата тя да е замислила всичко това от самото начало.
Джагът се намръщи.
Маппо въздъхна отново.
— Помисли малко, приятелю. Ша’ик бе помазана за Пророчица на Апокалипсиса почти веднага след раждането си. Над четиридесет години в Рараку, в подготовка за тази година… Рараку не е приятно място, а четири десетилетия ще те похабят дори да си избраник. Навярно Пророчицата е трябвало да постигне само подготовката — самата война се е нуждаела от нова кръв.
— Но не каза ли войникът, че освобождаването на момичето от Котильон му е било наложено от заплахата на Аномандър Рейк? Обсебването е трябвало да продължи много по-дълго, да приближава момичето все повече до самата императрица…
— Така предполагат всички — каза Маппо. — Искарал Пъст е Върховен жрец на Сянка. Според мен е най-добре да приемем, че колкото и коварен да е Пъст, Сенкотрон и Котильон са по-коварни от него. Много по-коварни. Една истински обсебена Апсалар никога не би могла да се доближи до Ласийн — Ноктите биха я надушили, да не говорим за адюнктата с отатаралския й меч. Но една Апсалар, която не е вече обсебена… ами… а Котильон се е постарал да направи така, че да не е вече просто рибарско момиче, нали?
— Коварство, заплетено в друго коварство. Обсъждал ли си го това с Фидлър?
Маппо поклати глава.
— Може и да греша. Може Владетелите на Сянка просто да са видели тук една възможност, начин да се възползват от сливането — камата е наточена, след това се мушка в разгара на най-голямата бъркотия. Чудех се защо спомените на Апсалар се връщат толкова бързо… и така безболезнено.
— А ние нямаме ли някаква роля в това?
— Виж, това не знам.
— Значи Апсалар се превръща в Ша’ик. Ша’ик разгромява малазанските армии, освобождава Седемте града. Ласийн, принудена лично да поеме командването, пристига с армия, за да покори отново размирните граждани на тази страна.
— Въоръжена с умението и знанието на Котильон, Ша’ик убива Ласийн. Край на Империята…
— Край? — Икариум повдигна вежда. — По-вероятно нов император или императрица, със Сянка за богове покровители…
— Неприятна мисъл — изсумтя Маппо.
— Защо?
Треллът се намръщи.
— За миг си представих Искарал Пъст като император… — Тръсна глава, вдигна торбата си и я метна през рамо. — Мисля, че засега ще е най-добре да не споделяме с другите този разговор, приятелю.
Икариум кимна, поколеба се и каза:
— Имам един въпрос, Маппо.
— Да?
— Чувствам се по-близо до разкритието… кой съм аз… отколкото когато и да било. За Треморлор казват, че е свързан с времето…
— Да, така разправят, макар че какво точно значи това — може само да се гадае.
— Отговори, навярно. За мен. За живота ми.
— Та какво питаше, Икариум?
— Ако преоткрия миналото си, Маппо, това дали ще ме промени?
— Мен ли питаш? Защо?
Икариум го изгледа с полуусмивка.
— Защото, приятелю, моите спомени пребивават в теб — а ти не си готов да ми ги разкриеш.
„Ето, че пак стигнахме до това.“
— Кой си ти, Икариум, не зависи от мен, нито от моите спомени. Каква полза би имало да се стремиш да се превърнеш в моята версия за теб? Аз те придружавам, приятелю, в търсенето ти. Ако истината — твоята истина — трябва да бъде открита, ще я намериш.
Икариум кимаше и далечното ехо от същия този разговор се връщаше в ума му… „Но нищо повече, кълна се в Древните. Нищо повече. Защо?“
— И все пак нещо ми подсказва, Маппо, че ти си част от тази скрита истина.
Сърцето на трелла се вледени. „Досега не е стигал чак толкова далече… дали близостта на Треморлор не открехва заключената порта?“
— Тогава, като му дойде времето, ще се изправиш пред необходимостта да решиш.
— Мисля, че да.
Вгледаха се един в друг и очите им затърсиха отражението пред себе си, едното — изтерзано от невинни въпроси, другото — прикриващо опустошително знание. „А между нас, крепящо се на косъм, едно приятелство, непонятно и за двама ни.“
Икариум протегна ръка и стисна Маппо за рамото.
— Май трябва да се връщаме при другите.
Фидлър изчакваше с останалите в подножието на стръмните скали. По каменната фасада на храма пъплеха бок’арала, квичаха, ръмжаха и се мъчеха с въжетата, спускащи товарите за мулетата. Едно от съществата беше оплело опашката си във въжето и жално пищеше, докато бавно се спускаше с товара. Искарал Пъст беше провиснал наполовина от прозореца на кулата и замерваше с камъни нещастните създания.
Погледът на сапьора мерна Маппо и Икариум и забеляза новото напрежение, появило се между двамата, макар да продължаваха работата си заедно с познатата лекота. Фидлър подозираше, че напрежението е по-скоро от думи, неизречени между двамата. „Всички се променяме, изглежда.“ Погледна към Крокъс, който седеше сковано, с едва сдържано напрежение, на седлото на резервния кон, който беше получил. Преди малко беше заварил момъка увлечен в упражнение по близък бой с ножове. Няколкото пъти, в които сапьорът го беше виждал да използва ножове, някакво отчаяние сякаш разваляше техниката му. Крокъс притежаваше известно умение, ала му липсваше зрялост. Твърде много мислеше са собствената си особа, зад оръжията. Това се бе променило, осъзна Фидлър, докато го наблюдаваше. Понасянето на рани беше съществено, ако искаш сам да нанесеш смъртоносни удари. Сега Крокъс беше обзет от хладна решимост — сапьорът разбираше, че отсега нататък ще може да постигне повече от това само да се брани. А и нямаше да бърза толкова с мятането на ножовете, освен ако не разполага с много резервни, напъхани на лесни за достигане места под телабата. „Сега по-скоро аз бих рискувал.“