Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Фелисин изгледа Баудин. „Демонски нокът. Какво общо има сестра ми с някаква тайна секта, вкопчена в спомена за императора и Танцьора? Защо не е използвала Нокът? Освен ако е искала да действа, без някой да разбере…“
— Поначало си е замислено твърде жестоко — продължи Хеборик. — Да оковеш по-малката си сестра като една от многото жертви. Пример, доказващ верността ти към императрицата…
— Не само нейната — намеси се Фелисин. — На дома Паран. Брат ни е изменник с онзи, Едноръкия, на Дженабакъз. Това ни направи… уязвими.
— Всичко се обърка — каза Хеборик и изгледа Баудин. — Тя не трябваше да остава дълго в Чашата на черепа, нали?
Баудин поклати глава.
— Не можеш измъкна човек, който не иска да се измъкне. — Сви рамене, сякаш тези думи бяха повече от достатъчни и няма намерение да каже нищо повече по въпроса.
— Тъй че Демонските нокти са останали — каза Хеборик. — Кой ви командва?
— Никой — отвърна Баудин. — Родил съм се между тях. Останала е сигурно шепа от старите, плетат крака тук-там, или са престарели, или им текат лигите, или и двете. Няколко първородни синове наследиха… тайната. Танцьора не е мъртъв. Възнесъл се е, заедно с Келанвед — баща ми го е видял с очите си в град Малаз, в нощта на Сенчестата луна.
Кълп изсумтя, но Хеборик закима умислено.
— Почти се бях досетил — рече бившият жрец. — Прекалено близо бях стигнал за Ласийн, както се оказа. Тя го подозира или направо го знае, нали?
Баудин сви рамене.
— Ще я питам другия път, като седнем да си побъбрим.
— Нямам повече нужда от телохранител — каза Фелисин. — Махни се от очите ми, Баудин. Тая грижа на сестричката ми я прати през портите на Гуглата.
— Момиче…
— Млъкни, Хеборик. Ще продължавам да се опитвам да те убия, Баудин. При всяка възможност. Ще трябва да ме убиеш, за да си спасиш кожата. Махни се. Веднага.
Едрият мъж отново я изненада. Вместо да започне да ги умолява, просто обърна гръб и закрачи напряко на пътя, който бяха хванали.
„И толкова. Отива си. Маха се от живота ми, без дума да каже.“ Зяпна след него, изненадана защо така се е свило сърцето й.
— Проклета да си, Фелисин — изръмжа Хеборик. — Ние имаме нужда от него повече, отколкото той от нас.
— Мисля да тръгна с него и да те помъкна със себе си, Хеборик — каза Кълп. — Тая мръсна вещица да я оставим сама и Гуглата да я вземе с благословиите ми.
— Хайде, вървете — подкани ги ядосана Фелисин.
Магът не й обърна внимание.
— Поех отговорността да ти спася кожата, Хеборик, и няма да се отметна, защото Дюйкър ме помоли. Сега ти решаваш.
Старецът се сви.
— Дължа й живота си…
— Мислех, че си го забравил — изръмжа Фелисин.
Той поклати глава.
Кълп въздъхна.
— Добре. Все едно, подозирам, че Баудин ще се справи по-добре без нас. Да тръгваме, преди да съм се разтопил, и може би ще ми обясниш думите си, че Танцьора бил жив, а, Хеборик? Идеята е доста интригуваща…
Тръгнаха. Фелисин се затвори в себе си и престана да ги слуша. „Това нищо не променя, мила ми сестрице. Скъпоценният ти агент уби любовника ми, единствения в Черепа, на който му пукаше за мен. Била съм просто задача за Баудин, нищо повече, а на всичко отгоре той е един некадърен, смотан и твърдоглав глупак. Понесъл тайния знак на баща си — колко трогателно! Ще те намеря, Тавори. Там, в моята река от кръв. Обещавам ти го…“
— … магия.
Думата я сепна. Вдигна глава и изгледа Кълп. Магът беше ускорил крачките си, лицето му бе пребледняло.
— Какво каза? — попита го тя.
— Казах, че бурята, дето ни застига, не е естествена, това казах.
Тя погледна назад. Бясна стена от пясък прорязваше долината по цялата й дължина и се носеше към тях като левиатан.
— Май е време да потичаме — изпъшка Хеборик. — Ако успеем да стигнем хълмовете.
— Разбрах къде сме! — изрева Кълп. — Рараку! Това е Вихърът!
На двеста крачки пред тях се издигаха назъбени, покрити с камънак хълмове. Дълбоки дерета се врязваха между гърбиците им, като отпечатъци от гигантски ребра.
Тримата затичаха, макар да знаеха, че няма да стигнат навреме. Вятърът ги удари в гърба като обезумял звяр. След миг пясъкът ги погълна.
— Истината е, че тръгнахме да издирим трупа на Ша’ик.
Фидлър изгледа намръщено седящия пред него трелл.
— Труп ли? Че тя мъртва ли е? Как? Кога? — „Твое дело ли е това, Калам? Не мога да го повярвам.“