Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Девойчето не се интересува от възмездие срещу империята Малазан — изръмжа сапьорът и закрачи отново.
— А онзи сенчест бог, дето я е обсебил?
— Това приключи — отсече Фидлър. — Нищо няма от него, освен спомени, и за щастие — малко.
— Но всеки ден се връщат нови. Нали?
Фидлър не отвърна нищо. Ако Крокъс беше тук сега, каменните стени щяха да закънтят от гнева му — момъкът страшно се ядосваше, станеше ли дума за Апсалар. Крокъс беше млад, жестокостта не му беше вродена, но сапьорът беше сигурен, че младежът щеше да скочи да убие Искарал Пъст без колебание, само ако чуеше, че е възможно Върховният жрец да иска да използва Апсалар. „А опитът да убие Пъст най-вероятно ще се окаже самоубийствен.“ Да скочиш срещу един жрец в собствената му бърлога съвсем не беше благоразумен ход.
А беше вярно, че момичето възвръщаше спомените си. „И да си го кажем направо, малцина — на този свят или на който и да е друг — биха обърнали гръб на обещанието за власт. Искарал Пъст със сигурност го знае, а това знание би могло да оформи всякое негово предложение. «Поеми тази роля, момиченце, и ще можеш да катурнеш всяка империя…» — това ще й каже.“
— Разбира се — въздъхна Маппо, отпуснал гръб на каменната стена, — възможно е и да сме на съвсем погрешна… — отново се изправи, свъсил вежди, — следа.
Фидлър го изгледа с присвити очи.
— Какво имаш предвид?
— Пътя на Ръцете. Събирането на соултейкън и д’айвърс… Пъст е намесен.
— Обясни.
Маппо посочи с грубия си пръст плочите под краката им.
— В най-долните нива на този храм има една камера. Подът й — от каменни плочи — изобразява многобройни фигури. Нещо като Драконова колода. Нито Икариум, нито аз сме виждали подобно нещо досега. Ако наистина е Колода, трябва да е някаква много древна версия. Не са Домове, а Владения. Силите са по-стихийни, по-сурови и първични.
— Това как се отнася към превъплъщенството?
— На миналото може да се гледа като на някаква мухлясала стара книга, която четеш отзад напред. Колкото повече се приближаваш към началото, толкова по-накъсани са страниците. Буквално се разпадат в ръцете ти и ти остават само шепа думи — повечето от които на език, който дори не разбираш. — Маппо притвори очи и замълча дълго, след което вдигна глава и рече: — А някъде между тези разпилени думи е описано сътворението на превъплъщенците — силите, които са соултейкън и д’айвърс, са много стари, Фидлър. Били са стари още в най-древни времена. Никой от видовете не може да претендира за собственост над тях, а това включва четирите раси основателки: Джагът, Форкрул Ассаил, Имасс и К’Чаин Че’Малле.
— Никой превъплъщенец не може да обладае друг — при нормални обстоятелства — продължи той. — Има изключения, но не е нужно да навлизам в тях. И все пак сред всички тях съществува глад, стигащ дълбоко до костите, както и самата им зверска страст. Съблазънта за господство. Да властваш над всички други превъплъщенци, да изградиш армия от такива създания — всички да станат роби на твоето желание. От една армия — империя. Империя, по-жестока от всичко съществувало…
Фидлър изсумтя.
— Да не би да намекваш, че една империя на соултейкън и д’айвърс ще бъде по природа по-лоша — по-зла — от всяка друга? Изненадваш ме, трелл. Мръсотията расте като рак във всяка организация — човешка или друга, знаеш го много добре. И става все по-мръсна. Пуснеш ли едно зло на воля, то се превръща в нещо обичайно. Проблемът е, че е по-лесно да се свикне с него, отколкото да се изкорени.
Маппо отвърна със скръбна усмивка:
— Добре го каза, Фидлър. Под „жестокост“ имах предвид миазма от хаос. Но ще се съглася с теб, че злото процъфтява също толкова добре и в реда. — За трети път размърда рамене и разкърши схванатия си гръб. — Превъплъщенците се събират заради един обещан портал, през който биха могли да се домогнат до такова възвисяване или асцендентство. Да стане бог на соултейкън и д’айвърс — всеки превъплъщенец се стреми единствено към това и е готов да мине през всякакви препятствия. Фидлър, според нас порталът се намира долу и смятаме, че Искарал Пъст ще направи всичко, за да попречи на превъплъщенците да го намерят — дори за тази цел да се наложи да прокара лъжливи следи из пустинята, да изрисува фалшиви отпечатъци, водещи уж към мястото на портала.
— И Пъст си е наумил роля за теб и за Икариум?
— Вероятно — съгласи се Маппо. Лицето му изведнъж посивя. — Убеден съм, че той знае за нас — в смисъл, за Икариум. Знае той…
„Какво знае?“ Фидлър беше изкусен да попита, макар да съзнаваше, че треллът едва ли ще му отговори с охота. Името Икариум беше известно — не на всички, но все пак бе прочуто. Пътешественик с джагътска кръв в жилите, около когото се вихреха като тъмна диря слухове за бедствия, за ужасни убийства и масова гибел. Сапьорът тръсна глава. Пред този Икариум, когото бе започнал да опознава, всички подобни слухове изглеждаха нелепи. Джагът беше щедър, състрадателен. Ако по дирята му все още се нижеха ужасии, те трябваше да са древни — какво пък, младостта е време за крайности. Този Икариум беше твърде помъдрял, твърде много рани бе преживял, за да се гмурне отново в кървавата река на властта. Какво ли можеше да се надява Пъст, че ще бъде развихрено от тези двамата?