Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— За кого говорите? — попита Фидлър.
— За Слуга — отвърна му Маппо, още по-намръщен. Погледна към Крокъс. — Смятаме, че той е бащата на Апсалар.
Момъкът се ококори.
— Еднорък ли е?
— Не — отвърна Икариум. — Слугата на Искарал Пъст обаче е рибар. Всъщност барката му се намира в една от долните килии на този храм. Говори малазански…
— Баща й е загубил едната си ръка при обсадата на Ли Хенг — възрази Крокъс и поклати глава. — Бил е с бунтовниците, държали крепостните стени, и ръката му е изгоряла, когато имперската армия завзела отново града.
— Когато се намеси бог… — заговори Маппо и сви рамене. — Едната му ръка изглежда… млада… по-млада от другата, Крокъс. Слуга е бил пратен да се скрие, когато ви доведохме тук. Пъст го криеше от вас. Защо?
— Не беше ли Сенкотрон уредил обсебването? — заговори Икариум. — Когато Котильон я е обсебил, Сенкотрон като нищо може да е обсебил него. Няма смисъл да се опитваме да отгатнем мотивите — Господарят на света на Сянката е прословут със своята тайнственост. Все пак тази възможност ми се струва доста логична.
Крокъс беше пребледнял. Извърна рязко глава и погледът му се спря на пустия вход.
— Лост…
Фидлър го разбра моментално. Обърна се към Икариум.
— Каза, че следите на Слуга водят в бурята на Вихъра. Има ли определено място, където се очаква да стане прераждането на Ша’ик?
— Според Върховния жрец тялото й е останало там, където е паднало от ръцете на Червените мечове.
— Сред бурята?
Джагът кимна.
— В момента й го казва — изръмжа Крокъс, ръцете му се свиха в юмруци и кокалчетата на пръстите му побеляха. — „Прероди се и ще се събереш отново с баща си.“
— Живот даден за живот взет — промълви Маппо. И изгледа накриво сапьора. — Оправи ли се достатъчно за гонитба?
Фидлър кимна.
— Мога да яздя, да вървя… да пълзя, ако потрябва.
— Да се приготвяме за тръгване тогава.
В малкия килер, където беше багажът им. Маппо се наведе над торбата си. Зарови ръце из одеялата и палатката и накрая напипа твърдия, увит в кожа предмет, който търсеше. Издърпа го, смъкна намазаната с восък еленова кожа и откри увитата в нея кост, дълга колкото ръката му. Костеният прът блестеше с цвета на старо злато, излъскан от времето. При дръжката беше увит с кожена лента, широка колкото за двете му длани. Другият край бе обкръжен със също толкова излъскани остри като шипове зъби — всеки с големината на палеца му и обкован в железен пръстен.
Миризма на пелин удари ноздрите му. Магията, вложена в оръжието, все още беше силна. Трудът на седемте треллски вещици не беше нещо, което ще изтлее с времето. Дългата кост беше намерена в един планински поток. Богатата с минерали вода я беше направила корава като желязо и също толкова тежка. Други части от странния скелет на непознатия звяр също тъй бяха събрани, но бяха останали в клана като святи вещи, всяка от тях — заредена със сила.
Само веднъж беше видял Маппо всички тези фрагменти събрани и сглобени — звярът беше два пъти по-голям от прерийна мечка и от челюстите му стърчаха остри зъби. Бедрената кост — която сега държеше в ръцете си — беше като на птица, но невероятно голяма и здрава. Тук-там по нея се виждаха изпъкналости, към които са били свързани масивни мускули.
Ръцете му затрепериха от тежестта на оръжието.
Икариум заговори зад него:
— Не помня да си използвал някога това, приятелю.
Маппо притвори очи, без да се обръща към джага. „Да. Не помниш.“
— Непрекъснато ме смайваш — продължи Икариум, — колко неща успяваш да наместиш в тази опърпана торба.
„Друга хитринка на клановите вещици — този малък личен Лабиринт зад връзките. Кой е мислил изобщо, че ще се опази толкова дълго? Казаха месец, може би два. Но не и чак столетия.“ Погледът му се спря на оръжието в ръцете му. „В тези кости поначало имаше сила — вещиците само направиха някои подобрения, заклинания за обвързване, за да не се разпадат частите и така нататък. Може би самата кост подхранва някак си Лабиринта в торбата… или няколкото подразнили ме души, които натиквах в нея, когато се ядосвах. Странно, къде ли са се дянали…“ Той въздъхна, уви отново оръжието, прибра го в торбата и стегна връзките. После се изправи, обърна се и се усмихна на Икариум.
Джагът беше надигнал оръжията си.
— Изглежда, че пътуването ни в търсене на Треморлор ще трябва да почака още малко — рече той и сви рамене. — Апсалар е тръгнала да търси татко си.
— И така ще бъде отведена до мястото, където чака тялото на Ша’ик.
— Трябва да тръгнем след нея — каза Икариум. — Може би ще успеем да осуетим намеренията на Искарал Пъст.