Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Беше късен следобед и небето беше добило цвета на мътна охра, изпълнено с неутаения пясък на Вихъра, все още бушуващ в недрата на Рараку, на по-малко от десетина левги от тях. Жегата под този задушлив покров бе още по-потискаща.
Маппо освободи оплелия се бок’арал и за благодарност получи злобно ухапване по китката. Съществото заситни, после подхвръкна нагоре по скалите с порой от гневни крясъци.
— Викам да тръгваме вече — подкани Фидлър трелла.
Маппо кимна и двамата с Икариум поведоха.
Само сапьорът дръзна да се озърне през рамо и видя стотиците бок’арала, увиснали по скалите и махащи за сбогом. И Искарал Пъст, който още малко и щеше да падне от прозореца в усилието си да забърше с метлата най-близките същества от каменната стена на храма.
Отстъпническата армия на Апокалипсиса на Корболо Дом се беше пръснала по гърбиците на обраслите с трева хълмове, очертаващи края на равнината. На всяко било се виждаха командни шатри и разветите знамена на всевъзможни племена и самопровъзгласили се батальони. Между малките поселища от шатри и фургони гъмжеше от стада добитък и коне.
Външните постове на стана се очертаваха от трите накъсани редици разпънати пленници. Гарги, ризани и хищни мухи налитаха на рояци върху всяка жертва.
Най-външната редица се издигаше над земните укрепления и окопи на по-малко от петдесет крачки от позицията на Калам. Той лежеше по корем сред високата прежълтяла трева, а горещината на напуканата земя се вдигаше наоколо с миризмата на прах и пелин. Лазеха го буболечки, крачетата им го гъделичкаха по дланите и лактите в безцелния си вървеж, но убиецът не им обръщаше внимание — беше приковал поглед в най-близката от разпънатите жертви.
Малазанско момче, не повече от дванайсет-тринайсетгодишно. Мухи пълзяха по ръцете му от раменете до китките и им придаваха вид на разперени криле. Ризани се трупаха на гъмжащи гроздове по дланите и ходилата му, където шиповете се бяха забили през кости и плът. Момчето беше останало без очи и без нос — лицето му бе разядена рана, — но все още беше живо.
Образът се врязваше в сърцето на Калам като киселина в бронз. Крайниците му бяха изстинали, сякаш собствената му воля за живот се беше отдръпнала от тях, прибрала се беше във вътрешностите му. „Не мога да го спася. Не мога дори да го убия в един бърз жест на милост. Нито това дете, нито никого от стотиците разпънати малазанци, обкръжаващи тази армия. Нищо не мога да направя.“ Осъзнаването на това беше влудяващо. Само едно нещо бе в състояние да го скове от ужас: безпомощността. Но не безпомощността в това да си пленник или да си подложен на изтезания — преживявал беше и двете и знаеше много добре, че мъчението може да сломи всекиго. „Но това…“ Калам се боеше от своята нищожност, плашеше го неспособността да направи каквото и да било, да наложи промяна на света извън собствената му плът.
Тъкмо с това разбиране гледката пред него изгаряше душата му. „Нищо не мога да направя. Нищо.“ Взираше се през петдесетте крачки в незрящите очни кухини на момчето, а разстоянието се смаляваше с всеки дъх, докато не му се стори, че е толкова близо, че да отрие устни в напуканото от слънцето чело на детето. И да зашепне лъжи… „Смъртта ти няма да бъде забравена, истината за драгоценния ти живот, който все още не искаш да предадеш, защото е единственото, което имаш. Ти не си сам, дете…“ Лъжи. Момчето беше само. Само със своя гърчещ се, рухващ живот. И когато тялото му се превърнеше в труп, когато изгниеше и се сринеше с всички останали, обкръжили в кръг мястото, където е станувала някаква армия, щеше да бъде забравено. Един от непоносимото множество.