Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Щом приближиха, Хеборик пипна с ръка плешивото си теме и каза с кисела усмивка:
— Отива ти, Баудин.
— Какво? — сопна се жлъчно Фелисин. — Да не би да сте от едно братство вече?
Мъжът в краката на стареца беше Кълп. Погледът й се спря върху него.
— Умрял е.
— Не съвсем — каза Хеборик. — Ще живее. Но се е ударил в нещо, когато е скочил през борда.
— Ами събуди го тогава — рече Фелисин. — Не смятам да чакам в този пек, докато си поспи хубаво. Отново сме сред пустинята, старче, ако не си разбрал. А пустинята означава жажда, да не говорим, че нямаме нито храна, нито никакви запаси. И нямаме никаква представа и къде сме…
— На континента — прекъсна я Хеборик. — Седемте града.
— Откъде пък знаеш?
Бившият жрец сви рамене.
— Просто го знам.
Кълп изпъшка и се надигна. Ръката му боязливо опипа буцата над лявото око, после магът огледа наоколо и лицето му се вкисна.
— А пък Седма армия е нощувала ей там — каза Фелисин.
Още малко и щеше да й повярва. После се усмихна вяло.
— Много смешно. — Кълп стана и огледа хоризонта във всички посоки, след което обяви: — На континент сме.
— Тая бяла коса защо не е изгоряла? — попита го Фелисин. — Не си опърлен дори.
— Онзи драконов Лабиринт какво беше? — попита Хеборик.
— Проклет да съм, ако знам — измърмори Кълп и опипа косата си, сякаш да се увери, че още си е на мястото. — Хаос може би. Цял порой от хаос, между Лабиринтите. Не знам. Не бях виждал такова нещо досега, макар че това едва ли означава нещо. Не съм асцендент в края на краищата…
— Сама щях да се сетя — измърмори Фелисин.
Магът я изгледа и примижа.
— Пъпките по лицето ти спадат.
Този път изненаданата беше тя.
Баудин се засмя и тя сърдито се обърна към него.
— Какво му е смешното?
— И аз го забелязах. Не че те прави по-хубава.
— Хайде стига — каза Хеборик. — Пладне е, ще стане още по-горещо, преди да захлади. Трябва да се подслоним някъде.
— Някаква следа от войниците?
— Умрели са — каза Фелисин. — Слязоха под палубата, само че корабът изгоря. Умрели са. По-малко гърла за хранене.
Замълчаха.
Кълп ги поведе, явно избрал за цел далечната верига хълмове. Тръгнаха мълчаливо след него.
След двайсетина минути Кълп спря.
— Май трябва да ускорим крачката. Надушвам буря.
Фелисин изсумтя.
— Аз пък надушвам само вкиснала пот — много близо вървиш до мен, Баудин. Иди по-настрана.
— Сигурен съм, че щеше да го направи, ако можеше — измърмори съчувствено Хеборик. И веднага вдигна глава стъписан, сякаш не беше искал да каже на глас тази истина. Жабешкото му лице посърна.
Фелисин изчака да се успокои, след което се обърна рязко към главореза.
Малките му очи, като две изтъркани монети, не издаваха нищо.
— Телохранител — промълви замислено Кълп и кимна. Заговори хладно на Хеборик: — Казвай. Искам да знам кой е приятелят ни и на чия страна е. Преди го премълчах, заради Геслер и войниците. Но вече не. Това момиче си има телохранител — защо? Точно сега не виждам защо някой ще дава пет пари за това коравосърдечно същество, което значи, че верността му е купена. Коя е тя, Хеборик?
— Сестрата на Тавори — отвърна кисело бившият жрец.
Кълп примигна.
— На Тавори? Адюнктата? Какво тогава, в името на Гуглата, е търсила в онази рудничарска дупка?
— Тя ме прати там — каза Фелисин. — Прав си — няма вярност в тази работа. Просто бях поредната от чистката в Унта.
Явно потресен, магът се обърна към Баудин.
— Значи си Нокът, така ли? — Въздухът около него засвятка — Фелисин разбра, че е отворил Лабиринта си. Магът оголи зъби. — Въплътеното угризение на адюнктата.
— Не е Нокът — рече Хеборик.
— Тогава какво?
— Дълга история…
— Хайде, почвай.
— Старо съперничество — заговори бившият жрец. — Между Танцьора и Въслата. Танцьора създаде тайна армейска част за военни кампании. По подобие на имперския символ с демонската ръка, стиснала сфера, ги нарече своите Демонски нокти. Въслата използва този модел, за да създаде Нокътя. Демонските нокти действаха извън Империята — но Нокътят беше вътрешен, тайна полиция, мрежа от шпиони и убийци.
— Но Нокътят също се използва за тайни военни операции — прекъсна го Кълп.
— Сега — да. Когато Въслата стана регент, в отсъствието на Келанвед и Танцьора, тя прати Ноктите да избият Демонските нокти. Измяната започна прикрито — низ от мръсни тайни мисии, — но някой се разприказвал и издал играта. Тогава камите заиграха и боят продължи до жестокия край.
— Ноктите са надвили.
Хеборик кимна.
— Въслата става Ласийн, Ласийн става императрица. Ноктите са кацнали върху грамада от черепи, като угоени врани. Демонските нокти си отидоха след Танцьора. Измрели окончателно… или както разсъждават неколцина от време на време, толкова дълбоко са се покрили, че все едно че ги няма. — Бившия жрец се ухили. — Като самия Танцьор може би.