Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Искарал Пъст твърди, че е била убита от войник на Червените мечове от Ерлитан. Така поне му е прошепнала Колодата.
— Не знаех, че Драконовата колода може да е толкова точна.
— Доколкото знам, не може.
Седяха на каменните пейки в една погребална камера, поне на две нива под любимите свърталища на жреца на Сянка. Пейките бяха вградени в грубо изсечената стена, покрита някога с цветни плочки. Отпечатъците във варовика ясно показваха, че пейките всъщност са пиедестали, служили да се поставят върху тях мъртъвците.
Фидлър сгъна крак, наведе се и натисна с кокалчетата на пръстите си подутата плът около изцерената кост. „Еликсири, мазила… все пак насиленото лекуване боли.“ Чувствата му бяха мрачни — вече от няколко дни Върховният жрец на Сянка намираше какви ли не оправдания, за да ги задържи — последното беше уж че трябвало да им осигури още продоволствие. По някакъв странен начин Искарал Пъст напомняше на сапьора за Бързия Бен, взводния маг. Безкраен низ от планове, заплетени в други планове. Представи си как ги обелва един по един, чак до най-вътрешната ядка от схеми и схемички, оплетени в объркващи шарки. „Напълно възможно е самото му съществуване да е гмеж от предположения — ако това, то тогава. Кълна се в Бездната на Гуглата, може би всички ние сме точно това!“
Главата му се беше замаяла от Върховния жрец. „Също като Бързия Бен с неговия трън на Тогг, наречен Треморлор. Къща Азат, като Скръбния дом в град Малаз. Но какво представляват те все пак? Знае ли някой?“ Не съществуваше нищо друго освен слухове, мъгляви предупреждения, малко това, малко — онова. Повечето хора правеха всичко възможно да не обръщат внимание на съществуването на тези „къщи“ — жителите на град Малаз като че ли съзнателно се стараеха да не знаят нищо за тях. „Просто една изоставена къща, така казват. Нищо особено, освен може би няколко призрака из двора. Само дето има някакъв страх в очите им.“
Треморлор. Къщата на Азат. „Благоразумните хора не търсят такива места.“
— Нещо ви се върти в ума ли? — попита го кротко Маппо Рънт. — Толкова изражения гледам, че се изписват на лицето ви, че цяла стена в храма на Десемврий можеш да изрисуваш с тях.
„Десемврий. Култът на Дасем.“
— Изглежда, току-що казах нещо нежелано за ушите ви — продължи Маппо.
— Рано или късно човек стига до точка, от която нататък всеки спомен е нежелан — отвърна Фидлър, стиснал зъби. — Мисля, че съм стигнал до тази точка, трелл. Чувствам се стар, използван. Пъст си е наумил нещо — ние сме част от някакъв колосален план, който най-вероятно скоро ще ни убие. Свикнал бях да надушвам подобни неща. Имах нюх за неприятностите, може да се каже. Но ето че сега не мога да схвана — не и този път. Объркал ме е — това е повече от ясно.
— Мисля, че има нещо общо с Апсалар — каза след малко Маппо.
— Да. И точно това ме тревожи. Много. Тя не заслужава повече скръб.
— Икариум проучва въпроса — отвърна треллът и заби поглед в напуканите, изтъркани плочи на пода. Маслото във фенера бе на привършване и сумракът в камерата се сгъсти. — Признавам, че съм се чудил дали Върховният жрец не се кани насила да вкара Апсалар в ролята, за която сякаш е създадена…
— Роля ли? Каква?
— В пророчеството на Ша’ик се споменава за прераждане…
Сапьорът пребледня, после поклати енергично глава.
— Не. Тя не би могла да го направи. Тази страна не е нейната, богинята на Вихъра нищо не значи за нея. Пъст може колкото си иска да се опитва да я принуди, но тя ще му обърне гръб — помни ми думите. — Обзет от внезапно безпокойство, Фидлър стана и започна да крачи напред-назад. Стъпките му зашепнаха със смътно ехо из камерата. — Ако Ша’ик е мъртва, значи е мъртва, и толкова. Гуглата да ги вземе мътните й пророчества! Апокалипсисът ще пропадне, Вихърът ще си затъне обратно в земята и ще поспи още хиляда години, или колкото там трябва, докато дойде следващата Година на Дрижна…
— Но Пъст, изглежда, отдава голямо значение на това въстание — отвърна Маппо. — А то съвсем не е свършило. Или поне той така е убеден.
— Колко богове и асценденти играят в тази игра, трелл? — Фидлър се умълча, загледан в древния воин. — Тя прилича ли физически на Ша’ик?
Маппо помръдна грамадните си рамене.
— Пророчицата на Вихъра съм я видял само веднъж, и то отдалече. Светлокожа е за туземка от Седемте града. Тъмни очи, не особено висока или внушителна. Бих казал, че силата й е… беше… в очите. Тъмни и жестоки. — Отново сви рамене. — По-възрастна е от Апсалар. Може би два пъти по-голяма. Същата черна коса обаче. Във въпросите на вярата и съпътстващите ги пророчества подробностите са без значение, Фидлър. Навярно трябва да се прероди само ролята.