Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Нещата винаги се променят — каза !Ксабу. Вятърът отвява всичко. — Страх ме е, Рени.
Тя вдигна очи. През повечето време той бе мълчал, загледан в сградите отвън, докато пътуваха с автобуса из каньоните в центъра на Дърбан.
— Заради онова, което стана със Сюзън ли?
Той махна с ръка.
— Да. Мъчно ми е за нея и ме е яд на хората, сторили такова ужасно нещо. Страхът ми обаче е по-силен. — Той млъкна и сведе поглед. Беше отпуснал ръце в скута си като дете, принудено да се държи прилично. — Той е в сънищата ми.
— Каза, че си сънувал как с мен се случва нещо лошо в нощта, когато нападнаха Сюзън.
— Не е само това. Откакто ходихме на онова място, в онзи клуб, сънищата ми са много ярки. Не зная от какво точно се страхувам, но чувствам, че ме следят — не, че всички нас ни следят — следи ни нещо огромно и жестоко.
Сърцето на Рени ускорено заби. Дали и тя не беше сънувала нещо такова? Или в паметта й изплуваше някой сън, който !Ксабу й е разказвал, а сега го мисли за свой?
— Не се учудвам — обади се тя предпазливо. — Преживяхме нещо ужасно.
Той замислено поклати глава.
— Не ти говоря за такива сънища, Рени. Ти говориш за сънищата, които тревожат отделните хора, сънищата, породени от нещата, които ги тревожат в живота им, сънищата на градските хора — не ми се обиждай, че го казвам. Аз обаче имам предвид нещо по-различно, нещо като плисък на малки вълни в онзи сън, който ни сънува. Знам разликата. Моят сън от последните нощи е като сънищата, които моят народ сънува в навечерието на дъжд след дълга суша или когато през пустинята се приближават непознати. Това е сън за предстоящото, а не за изминалото.
— Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?
— Не знам. Не си го представям така. Щом виждаш сянката на нещо и разбираш, че след него идва и самото нещо, не означава точно, че виждаш бъдещето. Когато прататко Мантис усетил, че дните му на тази земя са преброени, и разбрал, че най-после е дошло времето да приседне край огъня с Онзи, който поглъща всичко, той е имал такива сънища. Дори когато слънцето е високо в небето, ние знаем, че то ще залезе и ще настъпи нощта. В това знание няма никаква магия.
Тя не знаеше какво да отговори. Такива мисли влизаха в разрез с чувството й за реалност, но никога не пренебрегваше грижите и прозренията на !Ксабу.
— Да речем, че ти вярвам — заради разговора. Казваш, че нещо ни преследва. Какво означава това? Че сме си създали врагове? Това вече го знаем.
Зад стъклото на автобуса лъскавите охранителни кули на бизнесрайона отстъпваха пред опърпания пейзаж от набързо издигнати блокове и павилиони, окичени с крещящи неонови надписи. Тълпата по улицата се щураше безцелно, разливаше се напосоки като някаква неодушевена течна маса.
— Говоря за нещо по-голямо. В училище учихме едно стихотворение — май че от един английски поет. В него се говореше за някакъв звяр, който се промъква към Витлеем.
— Май си го спомням. За обагрените в кръв приливи. И за анархията, завладяваща света.
Той кимна.
— Апокалиптичен образ, така ми казаха. Видение за края на нещата. Преди малко говорех за Мантис и за Онзи, който поглъща всичко. Прататко Мантис имал видение, че идва голяма промяна, и подготвил хората си да напуснат земята, защото тяхното време на земята било изтекло.
Малкото му лице с фини черти беше сериозно, но тя забелязваше нещо в очите и в извивката на устните му — някакво трескаво отчаяние. Беше уплашен.
— Чувствам, че и на мен са ми изпратили такова видение, Рени. Идва голяма промяна… какви бяха думите? Свиреп звяр, който чака да се роди.
Рени усети хладен повей, сякаш отдавна издъхналият климатик на автобуса изведнъж отново бе проработил. Дали приятелят й не полудяваше? Беше казал, че градският живот е унищожил мнозина от неговия народ — дали това вглъбяване в сънищата и митовете на предците му не беше началото на религиозна мания, която накрая щеше да го унищожи?
„Аз съм виновна. Не стига, че трябва да се приспособява към съвсем различен начин на живот, ами сега му докарах на главата и това, въвлякох го в най-смахнатите ситуации, които предлага обществото ни. Все едно да пуснеш малко дете на бойно поле или на садо-мазохистична оргия.“
— И какво да правим? — попита тя, като се мъчеше поне външно да остане спокойна. — Откъде идва тази заплаха — знаеш ли?
Той я погледна за момент:
— Да. Не мога да кажа нито какво я предизвиква, нито до какво ще доведе, но усещам откъде идва бедата — дори слепец може да открие къде е огънят. Казах ти, че онзи клуб, „При господин Дж.“, е лошо място. Да, лош е, но не той е сърцето на сянката. Мисля, че е като дупка в огромно гнездо на оси — разбираш ли? Ако долепиш ухо до дупката, ще чуеш жуженето на хвърчащите, щипещи и жилещи същества, но дори да я запушиш с кал, те ще оцелеят в мрака вътре и ще се измъкнат през другите дупки.