Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Два дена отлагаше да се обади, но повече не можеше. Смъртта на доктора я накара да се реши. Време бе да потърси помощ, а точно този източник не можеше да пренебрегне, колкото и да й се искаше. Сега поне можеше да свърши това в работния си кабинет, което не бе по-лошо, отколкото да търпи мизерията на квартирата си. Не посмя да изключи картината — щеше да бъде възприето като знак, че си признава за нещо или че е надебеляла и не смее да го погледне в очите.
Рени наклони комуникатора така, че да показва най-малко очуканата стена и единственото стайно растение, оцеляло в токсичната атмосфера на кабинета. Знаеше номера — беше го проследила на следващия ден след смъртта на Сюзън. Трябваше да прави нещо — нещо, с което да се залисва. Беше разбрала обаче, дори по това време, че ако го открие, трябва да го използва.
Запали цигара, после отново огледа кабинета, за да се увери, че нищо в обхвата на широкоъгълния обектив на комуникатора не изглежда твърде жалко. Пое си дълбоко въздух. Някой почука на вратата.
— Дявол да го вземе! Влез!
Подаде се главата на !Ксабу:
— Здравей, Рени. Май че идвам в неподходящ момент, а?
За миг й хрумна да отложи обаждането.
— Не, влез. — Беше отвратително да си търси извинения по този начин. — Всъщност моментът наистина е неподходящ. Трябва да се обадя по телефона, а не ми се иска. По-добре обаче да го направя. Ще останеш ли?
— Дойдох да те видя. Ще почакам.
Помисли си, че той възнамерява да я изчака в кабинета, и се изплаши до смърт, но малкият мъж просто кимна и затвори вратата след себе си.
— Така.
Тя отново дръпна от цигарата си. Смяташе се, че са относително безвредни, но ако продължаваше да ги пуши една от друга днес, щеше да се запали отвътре — същинско самозапалване. Набра номера.
Мъжът на рецепцията остави екрана затъмнен, което я задоволяваше.
— Бих искала да говоря с господин Чиуме. Кажете му, че е Рени. Ирене Сулавейо.
Колкото и да не харесваше пълното си име — беше кръстена на една пралеля, изключително дебела и ревностна християнка, — то щеше да установи протоколния тон, подобаващ при разговор между възрастни.
Той се обади достатъчно бързо, за да я завари неподготвена. Екранът светна така внезапно, сякаш мъжът беше изскочил от някой шкаф.
— Рени! Наистина съм изненадан — но приятно изненадан! Как си? Изглеждаш чудесно!
Дел Рей също изглеждаше чудесно, сигурно, затова беше заговорил за това — стилна, ако не и малко консервативна прическа, елегантен костюм, яката на ризата — с бродерия от сребриста нишка. Не приличаше на някогашния студент, и то не само заради дрехите — промяната бе по-дълбока, по-кардинална, но от пръв поглед тя не можа да я определи.
— Добре съм. — Рени остана доволна от уверения си тон. — Нещата напоследък са… интересни. След малко ще ти разкажа за това. Как е семейството ти? Говорих с майка ти минута — две, хванах я на вратата.
Той набързо я информира. Всички били добре освен малкия му брат, който винаги си имал проблеми с властите, кажи-речи още от бебе, и продължавал да си създава неприятности и (обикновено) да се измъква от тях. Рени леко се унесе, докато гледаше и слушаше как Рей говори. Всичко беше много странно, но не толкова болезнено, колкото очакваше. Той нямаше нищо общо с мъжа, който я бе напуснал, който — както тя мислеше — бе разбил сърцето й завинаги. Не че се бе променил чак толкова, просто вече не представляваше нищо за нея. Сякаш бе бивш любовник на някоя приятелка, а не нейният.
— Та такива ми ти работи с мене — каза той. — Сигурен съм, че имаш да ми разкажеш по-интересни неща, и чакам да ги чуя. Нещо ми подсказва, че не се обаждаш само заради доброто старо време.
„По дяволите! — помисли си Рени. — Дел Рей може и да е станал чиновник, «костюмар», както им викахме навремето, но не е оглупял.“
— Май имам проблем — каза тя, — но не е удобно да говоря за това по телефона. Не може ли да се видим някъде?
Дел Рей се поколеба. „Оженил се е — досети се тя. — Или си има сериозна приятелка. Не знае какво точно ще искам от него.“
— Съжалявам, че имаш проблеми. Надявам се да не е нещо сериозно. — Той отново замълча. — Предполагам…
— Просто имам нужда от съвет. Няма да ти създавам неприятности. Нито проблеми с жената на живота ти.
Веждите му се повдигнаха:
— Мама ли ти каза?
— Просто предположих. Как се казва?
— Доли. Миналата година се оженихме. — Стана му малко неловко. — Тя е адвокат.